Йоанна Тенева > Йоанна's Quotes

“Ако някога
те споходи самотата,
застани
на някоя улица,
където има много хора
и си науми,
че чакаш някого.
Той ще дойде
непременно!
Някога ...”
― Ивайло Диманов, Добър вечер, г-жо Тъга

“Стаята ми

Пет на четири. Това е.
В метри, в крачки, в самота.”
― Дамян Дамянов, Молитва в полунощ

“Многоточие...
Обичам този знак. Макар неважен,
макар неясен... Скъсан... Просто малко...
Човекът нещо искал е да каже...
Но... изведнъж се сетил... Премълчал го...
...Защо - не знаеш... Скъсаната нишка
останала. А той самият - де го?
Три точици... Прекъсната въздишка...
Единствен спомен... Някому... От него...”
― Дамян Дамянов

“Когато си на дъното на пъкъла,
когато си най-тъжен, най-злочест,
от парещите въглени на мъката
си направи сам стълба и излез.

Когато от безпътица премазан си
и си зазидан в четири стени,
от всички свои пътища прерязани
нов път си направи и пак тръгни.

Светът когато мръкне пред очите ти
и притъмнява в тези две очи,
сам слънце си създай и от лъчите му
с последния до него се качи.

Трънлив и сляп е на живота ребусът,
на кръст разпъва нашите души.
Загубил всичко, не загубвай себе си –
единствено така ще го решиш!”
― Дамян Дамянов

“Догде съм жив, през сипеи и пъкъл
ще търся Щастието! То боли!
На Щастието името е Мъка!
Без мъка няма Щастие, нали?”
― Дамян Дамянов, Живей, измислице любов

“Да беше камък, щеше да се пръснеш -
веднъж ли те скова вихрушка зла!
Да беше феникс, щеше да възкръснеш,
от пепелта направило крила!

Да бе дърво, жарта на твойта обич
би паднала над тебе като гръм!
Мъртвец да бе, би станало от гроба
и викнало би: "Не! Мъртвец не съм!"...

... Но ти търпиш, защото си сърце!...”
― Дамян Дамянов

“Заспиваш ли, аз май че те събудих,
прости ми, че дойдох при теб сега.
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на свойта самота.
Самичък съм, а тъй ми се говори,
устата ми залепва да мълчи ...
Не ме пъди, ще си отида скоро,
аз дойдох тук на бурята с плача.
Ще седна до главата ти, ей тука
и ще ти разкажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена.
Един разбойник цял живот се скитал
и нивга не се връщал у дома,
вместо сърце, под ризата си скрита
той носел зла и кървава кама.
Преварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож,
а ножът му ръжда не хващал,
човекът като дявола бил лош.
Но кой знай, един път от умора
и той на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял,
а само малко дрипаво момиче
челото му покрило с листо.
Заплакал той за първи път обичан,
заплакал той, разбойникът, защо ?
Какво стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път !
Една ръка накарала тогава,
сълзи от поглед в кърви да текат.
Една ръка, по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо
ни с обир скъп, ни с рязана глава.
Но ти заспа, а тъй ми е студено,
туй приказно момиче, где е то ?
То стоплило разбойникът, а мене
ти никога не стопли тъй, защо?”
― Дамян Дамянов

“ЧУДО
Грозното момиче се събуди
малко по-красиво заранта.
Някакъв човек незнаен, чуден,
беше го прегръщал през нощта.
Грозното бе станало красиво,
тихо се усмихна на деня.
Не изми лицето си щастливо,
за да не измие и съня...”
― Дамян Дамянов

“Защо ни е вълшебен,чуден остров?!
И на земята стават чудеса!
Великото е винаги най-просто!
Една луна, две капчици роса,
една случайна мъничка разходка
...и топлината на една ръка...”
― Дамян Дамянов

“Само поетът и лудия могат
само със двеста другари
голи да влязат във живия огън
и крепост с глава да събарят.
Само поетът и лудият дръзват
С юмрук да трошат вековете!
Българио, майко, горд съм до сълзи,
Че раждаш и „луди“ поети!”
― Дамян Дамянов

“Тъй е, открай време е било тъй: лудите са се самоубивали, тровили, стреляли, "мъдрите" са оцелявали! Наклали вратове, те, безочливите санчовци, са оставали да сбират брашънцето от вятърните мелници на своите безумни рицари. Дорде накрай о тях вкарат в гроба, а себе си - в безсмъртието... Да бе обърнал оня пищов към тях, защо - към себе си! С истински куршуми. Но такива от куршум не мрат, те са безсмъртни. Объркан живот е вашият, човешкият, тъжен и смешен, жесток!”
― Дамян Дамянов

“ЛЮБОВ

Догдето пясъкът е още топъл
и още чист от кални ходила,
дордето още с дивия си ропот
човешката тълпа не е дошла.
Дордето ни звездите, ни луната
не са отворили очи над нас,
ела любов ! Ела със ония вятър,
в които скрит те чакам аз.
В една огромна фуния ще потъна
лицата ни нощта ще окраде,
безименна ще бъде любовта ни !
Недей ме пита кои съм, откъде !
Не ще ти кажа нищо ! Аз съм тайна,
какво си ти.... ти- любовта.
И ще сме една безкрайност
и продължение на вечността.
Ела любов ! Побързай ! Време няма !
Ела преди да стане светло вън,
за да не разбера, че си измама,
че ти не съществуваш, че си сън !”
― Дамян Дамянов

“... И нищо че крила корави нямам!
И нищо че животът ме ограбил
и ми оставил само черни жалби
и туй сърце, което толкоз страда!

О, нека всичко, всичко да ми вземат,
но към света да ми оставят само
едно око, с което да го виждам,
едно сърце, с което да го чувствам,
една ръка, с която да го сложа
завинаги в най-честния си стих!”
― Дамян Дамянов

“Лунната соната
В тази бяла лунна тишина
кой ли свири лунната соната
и разплаква бледата луна,
и я сваля до сами стъклата?
Притвори прозореца!
Мълчи!
В долния етаж едно пиано
свири много тъжно. Не плачи!
Нищо, че навън се мръкна рано!
Нищо, че в гнездата, пълни с мрак,
птиците със влюбени зеници
тихичко си дават таен знак...
Не плачи! Нали и ти си птица!...
Нищо, че тополите шумят
и раздават обич и прохлада,
а под тях прегърнати вървят
всички млади, а и ти си младо!...
Не скърби, затворено сърце!
И за теб ще дойде светлината!
Чувай - долу две добри ръце
тъжно свирят Лунната соната.”
― Дамян Дамянов

“Аз всяка чужда радост съм обсебил -
деца ли срещна - милвам с две ръце.
Светът е мой … Но ако имах теб,
как пълно би било това сърце.”
― Дамян Дамянов

“Последно писмо
Ти ли ми отне топлината,
че е тъй студено днес у нас?
Няма с туй да станеш по-богата,
нито сиромах ще стана аз!...
А пък можеше ти толкоз леко
да ме стоплиш с двете си ръце!
Колко обич трябва на човека?
Колко сбира живото сърце?
Но аз имам мъка, дето пари,
лист неписан и безсънна нощ,
но аз имам вяра и другари -
те ми дават и крила и мощ!
И кога ми стане много тежко,
аз отново пак ще ги сбера -
ще им кажа всичко най-човешки,
те са свои - те ще разберат!
Ще повикам мъката си стара,
тя ще капне мълком на листа,
ще запаля със другар цигара...
Не, не съм самичък на света!
Имам радост, имам скърби тежки
и един огризан молив стар...
Да скърбиш е винаги човешко,
нечовешко - да си без другар!”
― Дамян Дамянов

“Към себе си
Когато си на дъното на пъкъла,
когато си най-тъжен, най-злочест,
от парещите въглени на мъката
си направи сам стълба и излез

Когато от безпътица премазан си
и си зазидан в четири стени,
от всички свои пътища прерязани
нов път си направи и пак тръгни.

Светът когато мръкне пред очите ти
и притъмнява в тези две очи
сам слънце си създай и от лъчите му
с последния до него се качи.

Трънлив и сляп е на живота ребусът,
на кръст разпъва нашите души.
Загубил всичко, не загубвай себе си -
единствено така ще го решиш!”
― Дамян Дамянов

“България, и святата, и милата,
която няма нищо общо с думите,
която бе за Дякона бесилото,
а пък за Ботев - Вола с куршумите.
...Сега това е романтично минало,
а те самите - приказка, героика.
Но всяка нощ, безименни и именни,
се връщат те в кръвта и в покоя ми.
Изпълват стаята и мен. И питат:
- Строшихте ли на този свят оковите?”
― Дамян Дамянов

“Години-тайна обич, зла любов.
Огнище зло, превърнало ме в пепел.
Години-безответен, мъртъв зов
ударил о стена...Каква нелепост.
Защо сега се срещаме? Студен
е между нас на времето сезонът.
За да си кажем само "Добър ден!"?
Достатъчен за туй бе телефонът.
Да видим колко остарели днес
сме вече, моя бивша ми любима?
Достатъчно било би на адрес
по пощата да си изпратим снимки.
Стоим, мълчим. А помежду ни-ров.
Неузнаваеми прашинки в свят огромен.
Не се повтаря никоя любов.
Защо дойде? Да счупиш моя спомен?”
― Дамян Дамянов, Обади се, любов

“С този профил, с този поглед тих
ти бе богиня някога за мене.
Аз нямах бог и теб боготворих...
Но твоята божественост студена
ме гледа днес от образа ти строг,
в който пръв път виждам хладината.

...Как лесно е създаден всеки бог
и колко лесно падат божествата!”
― Дамян Дамянов, Живей, измислице любов

“‎"Когато двама души си обърнат гръб, обикновено единият гледа напред, а другият - в миналото.”
― Zahary Karabashliev, 18% Сиво

“Във всяка секунда на този свят има една дълга върволица от плачещи хора и една по-малка от смеещи се.
Но има и трета върволица, която вече не плаче и вече не се смее.
Най-тъжната от трите. За нея ми се говори.”
― Георги Господинов, Natural Novel

“Сбогуване.
Нова квартира.
Нови сбогувания.
Студентски премествания.
Преместване след развода.
Местене в други държави.
Връщане.
Нова квартира.
Целият живот може да бъде разказан като каталог на преместванията.”
― Георги Господинов, Физика на тъгата

“Есен
Майка ми
вари зад блока

лятото
на
лютеница”
― Георги Господинов, Балади и разпади

“Сигурен съм, че човек, който е прочел „Серафим“ на Йордан Йовков или „Щастливият принц“ на Оскар Уайлд, вече е поне с една троха по-добър.”
― Георги Господинов, Невидимите кризи

“Аз ще продължавам да търся, а ти никога не се появявай, това е важно.”
― Георги Господинов, И всичко стана луна

“Предупредих те. Не можеш да се намесваш в живота на хората дори с едно помахване с ръка. Понякога, без да искаш, се превръщаш в съдбата им.”
― Георги Господинов, And Other Stories

“Така я виждам. Сутрин събудена от звън на камбани, вечер – бъбреща с приятели на една пиаца в Пиза. Утрините й австро-унгарски, нощите й – италиански.
Тъгата и тягата по нея – български.”
― Георги Господинов, Невидимите кризи

“Четящият човек обаче извършва една невидима работа по вкуса. А човекът с вкус по-трудно става подлец, най-малкото защото е некрасиво. Четящият човек е красив.”
― Георги Господинов, Невидимите кризи

“Никой не може да влезе два пъти в една и съща история.”
― Георги Господинов, And Other Stories