“Дадох си сметка, за пръв път с тази яснота (яснотата на януарския въздух), че онова, което остава, не са извънредните моменти, не са събитията, а тъкмо нищонеслучващото се. Време, освободено от претенцията за изключителност. Спомени за следобеди, в които нищо не се е случило. Нищо освен живота, в цялата му пълнота. Тънката миризма на пушек от дърва, капките, усещането за самота, тишината, скърцането на снега под краката, леката тревога на здрачаването, бавно и неотменимо.
Вече знам. Не искам да преживея повторно никое от така наречените събития в собствения си живот - нито онова първо събитие на раждането, нито последното, което ми предстои, и двете еднакво неуютни. Както може да бъде неуютно всяка пристигане и напускане. Нито искам де преживея пак първия си училищен ден, първото неловко чукане с момиче, нито влизането в казармата, нито първата работа, нито онова суетно сватбено тържество, нито.... нищо от това не би ми доставило радост. Заменям ги всичките, заедно с купищата снимки около тях, за оня следобед, в който стоя на топлите стълби пред къщи, току-що събудил се от следобедния сън, слушам бръмченето на мухите, сънувал съм отново онова момиче, което никога не се обръща. Дядо ми премества маркуча в градината и тежката миризма на късните летни цветя се възнася нагоре. Нищо не е окончателно, нищо още не ми се е случило. Цялото време на света ми предстои. Незначителното и малкото - там се таи животът, там гнезди той.”
―
Георги Господинов,
Физика на тъгата
