Trayana

“did you think i was a city
big enough for a weekend getaway
i am the town surrounding it
the one you've never heard of
but always pass through
there are no neon lights here
no skyscapers or statues
but there is thunder
for i make bridges tremble
i am not street meat i am homemade jam
thick enough to cut the sweetest
thing you lips will touch
i am not police sirens
i am the crackle of a fireplace
i'd burn you and you still
couldn't take your eyes off of me
cause i'd look so beautiful doing it
you'd blush
i am not a hotel room i am home
i am not the whiskey you want
i am the water you need
don't come here with expectations
and try to make a vacation out of me”
― Rupi Kaur, Milk and honey

“непрекъснато съм изплашен до смърт като трябва да свърша
всичките най-обикновени неща, всички онези малки неща, които
хората успяват да вършат с такава лекота.”
― Charles Bukowski, Love Is a Dog from Hell

“- Таралеж в гащите е красивата и умна жена, приятелю... Цял жувот съм бягал от такива.
Никой не можеше да лъже по-очерователно от него. Не само че не е бягал, ами настървено ги е търсил. Такова его има нужда от предизвикателства и война.
- Грешиш! Таралеж в сърцето са - апострофира го Демир с усмивка. - Бог ни праща жените по размера на сърцето, а ние ги мерим по гащите си. На това, Михаиле, му се вика тъжна ирония.
- Тъжка ирония или необозрима глупости е да приемеш женската любов за неизменна даденост, аз пък да ти кажа. Имах една жена, Демире ... Красива жена, силна. Много достойна. Обичахме се. Но нейните дяволи в комбинация с моите образуваха такъв ад, че можехме да разплачем и Данте. Все още я обичам, но ако я видя, ще избягам. Точно като дявол от тамян. Въпреки че тя не е тамянат. Не, не! Тя носи в себе си липсващата част от моя ад.
- А къде е раят ти, Михаиле?
- Пак при нея. В първите няколко мига на срещата. Преди да са се надушили дяволите ни.
- Колко разстояние ви е нужно?
- Живт-живот и половина. Когато я изоставих, вървя дълго след мен. Като Мария-Магдалена след Христос. Продължаваше да вярва в мен. Вярваше дори в нещо, което аз отдавна бях забравил, че нося. Беше надскочила гордостта. Тогава я мразех, тежеше ми тази нейна любов. Много по-късно разбрах защо. Защото не можех да обичам като нея. Не бях се научил. Бях свикнал да ме обича. Мислех, че ще ме обича вечно, каквото и да се случи. Но когато един ден осъмнах без сянката й зад гърба си, усетих самота, каквато не бях изпитвал. А каква е истинската пустота, разбрах, когато я видях, прегърнала друг.
- Потърси ли я?
- Не. След като се страхуваш да обичаш, не ти се дава и смелост нито за битка, нито за извинение.”
― Мария Лалева, Живот в скалите

“- Обещавай, но само наум. Пред себе си. Мъжът е хубаво да се научи да обещава в мълчание и да се извинява на глас. Преди време в кръчмата на Ставрос водих точно същия разговор с Богомил, както с теб сега. Още реставрираше старата черква. Скачаше като петел стещу мен, че нямало непоправими и непростими неща. Казах му: 'Непростими наистина няма, Богомиле, но непоправими... Мога да поспоря. Не искам да ти разбивам илюзиите, момче. Млад си, зелен си. Мек ти е цинизмът още. Много са ти времето и самочувствието, малко са ти разните и тишината. Но от мен да запомниш една мъжка приказка - смъртта, жената и алкохолът нямат прошка, когато си прекалил да си играеш с тях. Не дах боже, да си ги подценил'.”
― Мария Лалева, Живот в скалите