Metodi Markov

“Искам да свидетелствам, че дъщеря ми умря от Чернобил. А от нас искат да мълчим. Казват, че науката не е доказала, че няма база данни. Трябва да чакаме стотици години. Но човешкият ми живот… Той е по-кратък… Няма да дочакам. Запишете го. Поне напишете, че дъщеря ми се казваше Катя…. Катюшенка…”
― Svetlana Alexievich, Voices from Chernobyl: The Oral History of a Nuclear Disaster

“Тя вече си била съвсем истинска. Носела ленена рокля с фестони от шевица, гофрирана яка и дантелено жабо с джувки от муселин, златоткана фуста с подплънки и чисто ирландски ръкавици с паяжинно нежни ажури – от глава до пети била цяла във фърбалички, свидетелстващи за вещината на изкусна шивачка. Воланите на полата ѝ били веревни, стояли разперени благодарение на банели и от горе до долу били извезани на възлен бод, и то със сърма, така че около неземното видение сякаш трепкала омара от конци, изпод която се подавали златни обувчици, украсени с големи диамантени катарами.”
― Boris Vian, Conte de fées à l'usage des moyennes personnes

“Изоставена къща. [...] На вратата имаше бележка: „Драги минувачо, не търси скъпи вещи. Нямахме такива. Ползвай всичко, но не мародерствай. Ще се върнем.“ На други къщи видях надписи с различен цвят: „Прости ни, роден дом!“ Прощавали са се с къщата, както с човек. Писали са: „заминаваме сутринта“ или „заминаваме вечерта“, отбелязали са датата и даже часа и минутите. Имаше бележки с детски почерк на листи от ученически тетрадки: „Не бий котката.”
― Svetlana Alexievich, Voices from Chernobyl: The Oral History of a Nuclear Disaster

“Страшен автогол си вкарах с това куче. Така го заобичах, да се побъркаш направо. Ама и другите, сигурно без Бананя, на който не му пукаше, той и така си беше щастлив, за нищо, още не съм виждал негър, щастлив за нещо.”
― Romain Gary, زندگی در پیش رو