Невсе Николаева Люманкова

“Ако ти си станал необходим на другия, ако си станал неотменима част от въздуха край него, от мислите му, никой не може да те изскубне от живота му... Никоя, и най-красивата съперница не е в състояние да ми го отнеме. Ако аз съм успяла да стана негово минало, настояще и бъдеще, той е мой... Всяка нова жена е опасна дотолкова, доколкото аз съм слаба и изплашена.”
― Blaga Dimitrova, Пътуване към себе си

“Да имаш сили да станеш след любов и да си отидеш... Носят те на ръце като царица към това небе. А те оставят сама да слезеш от небето и да стъпиш с боси нозе върху студената грапава земя. Тоя миг е най-голямото унижение, което познава жената. Всяка може да легне. Но не всяка умее да стане от постелята права и да запази достойнството си на царица. Добре, че мъжът обикновено спи в тоя страшен миг! Спи и не предполага, че изведнъж тя, завладяната и покорената, си спомня за един друг, който никога не би я оставил да си отиде така наведена и прекършена. Това е най-голямата женска изневяра под носа на покорителя.”
― Blaga Dimitrova, Пътуване към себе си

“... кокичето не е само растение. То е особена одухотворена материя, която се появява в най-мрачните и сурови дни на зимата, за да ни увери: "Пролетта съществува!". Това е обещание, предчувствие, надежда, възможност, избавление.”
― Ана Боянова, Да се родиш виновен

“Може би и в любовта не трябва да обръщам поглед към зейналата, винаги дебнеща раздяла. Самата любов всъщност е постоянен страх от загуба на любовта. Преди още да си я постигнал, ти трепериш да не я загубиш. Е, тогава ти никога не можеш да познаеш любовта като чувство, защото си в непрестанен страх. А страхът обезцветява всяко чувство. Аз се плашех най-вече от собствения си страх. За мене любовта, както всичко останало, се превръщаше в борба със страха. Ревността ми причиняваше най-страшното виене на свят и губене на равновесие. Всяка жена пресякла моята пътека ме стряскаше като възможна съперница. Мъчех се да се освободя от ревността с разумни доводи. Разумът бе съвсем безсилен. Логиката се разбиваше на пух и прах пред абсурдността на това чувство.”
― Блага Димитрова, Пътуване към себе си