Iveta Dicheva

“Аз ще продължавам да търся, а ти никога не се появявай, това е важно.”
― Георги Господинов, И всичко стана луна

“Предупредих те. Не можеш да се намесваш в живота на хората дори с едно помахване с ръка. Понякога, без да искаш, се превръщаш в съдбата им.”
― Георги Господинов, And Other Stories

“Едно дърво стоеше самотно край пътя и много тъгуваше, че няма приятели. Наоколо бе пусто, по полето скитаха ветрове, но никой не се спираше при него, прелитаха птици, но нито една не се скриваше в клоните му, защото бе още голо. Наблизо минаваше река, ала и тя не се спря нито веднъж при дървото да си побъбрят. Реката бързаше да се събере с друга река, за да си приказват заедно из пътя, докато стигнат морето.

Минаваха и хора, разбира се, но те си отиваха по работата и никой не се спираше при дървото. Понякога то си мислеше, че е най-хубаво да може да тръгне на някъде. Но дърветата не могат да вървят, не могат да избягат дори и когато видят, че селяните идват с брадвите да ги секат.

Тъй беше до пролетта. Щом дойде пролетта, дървото се разлисти, тури си много хубава зелена шапка, но пак си стоеше самичко. Веднъж то видя, че един ястреб преследва врабче в небето. Врабчето пищеше и тъй като наоколо всичко бе голо, скри се в зеления клонак на дървото.

Дървото не се разсърди. Те си бъбриха през цялата нощ, а на другия ден птичката си направи гнездо и легна в него да мъти.

Един ден под дървото спря каруца. Селянинът разпрегна конете, тури им сено, а сам той легна да си поспи. Минаваха други селяни, видяха хубавата сянка под дървото и решиха и те да си починат от пътя. Насядаха и почнаха да си разказват истории, а дървото слушаше и му бе много приятно, че не е само. То стоеше и гледаше да разстила добре сянката си, да не би хората да кажат, че сянката не е хубава, и да си отидат.

Оттогава, който минеше по пътя, все спираше под хубавата сянка да си почине. Вярно е, че дървото не можеше да върви с хората по пътя, но нали из пътя им услужваше със сянката си!
Тъй дървото си спечели приятели и разбра, че за да има приятели, то трябва да им дава своята сянка.”
― Йордан Радичков

“КРАЯТ НА ЛЯТОТО Е звук.
Онзи звук, с който глухо свисти презрялата смокиня, преди да се разбие върху каменните плочи.
Краят на лятото е мирис на уморена и топла земя, която тръпне, преди зимният вятър да се понесе по нея с бесните си нозе.
Краят на лятото е сън, в който глухарчетата с далекогледи учудено се взират в теб и се молят да имаш кураж за още едно лято.
Краят на лятото е танц, в който сетивата ни се въртят из балната зала на сезона.
Краят на лятото - каква благословена ирония - все още е лято.”
― Александър Секулов, Високите каменни хълмове