Jossefin

“При вида на бушуващата екологична катастрофа в океана той си припомняше многото други подобни катастрофи, променяли облика на живота върху планетата. Наистина, без да го затрият (твърде жилав беше той), но затова пък – да го подменят основно. В ущърб на едни, в полза на други.
И все пак като че ли истинските катастрофи започват с чове­ка. И първата от тях – може би, когато неандерталците или кроманьонците, или всички заедно, са унищожили мамутите, косматите носорози, пещерните мечки, гигантските елени.
После – когато скотовъдът се заел да опожарява горите за пасища, а земеделецът след него да изорава пасищата му. Тъй, както е възникнала Сахара и до днес продължава да настъпва на юг, понеже на север вече няма къде да настъпва. Защото едно от последните ѝ препятствия нататък е отстранил „премъдрият“ цар Соломон, който за строежа на храма си изсякъл ливанския кедър. Същата участ, там пък благодарение на козите, сполетяла малко след това и Гърция, Италия, Сицилия, Испания. И колко още други, напълно подготвени за пустини! Великият цар Кир, понеже конят му се удавил в река Диала, заповядал да я бият с камшици, а сетне да я пресушат с триста и шестдесет канала. Последицата, няма съмнение – отново пустиня. Преди два века Байрон казал: „Човешкият път е белязан с разрушение, но властта му стига само до брега“. Уви! Тогава, по онова време – може би. Днес за беда на цялата планета, та и за собствена негова беда, разрушителната мощ на човека прекрачи бреговата линия. Навлезе и в морето. И то с не по-малка стръв. Опитва се да го превърне в помийна яма за отпадъ­ците си, като преди това бърза да опустоши живото му богатство. Пак по негова вина и океанът ще стане пустиня.
(...)
Колко ли души на Земята знаят какво значи екология – науката за взаимоотношенията между организмите и околната сре­да, колко ли са чували за екологичната пирамида? За Триединството на природата, като Триединството на бога в евангелието: растения – растителноядни животни – хищници. И отново... И от­ново...
Хиляда тона трева ще изхранят тридесет милиона скакалци. Те са достатъчни за деветдесет хиляди жаби, с които могат да се заситят триста пъстърви – точно за един човек годишно.
Този пример трябва да бъде изучаван още в началните класо­ве. Най-отдолу на пирамидата – растенията, на по-горното ѝ стъпало – животните вегетарианци, най-отгоре – хищниците. При прехода от едно стъпало на друго по тая пирамида се губят де­ветдесет процента от енергията.
Ако вместо тези триста пъстърви готвим жаби, ще изхраним десетки хора; ако ги заменим със скакалци – стотици. А ако ядем растения – хиляди хора. Така някак си вегетарианството се оказва екологично обосновано (...)”
― Петър Бобев, Зъбатите демони

“Мама каза "влизай, ще настинеш", а тате отвърна "няма" и мисля, че беше готов да остане на снега завинаги само и само още веднъж да му каже "влизай, ще настинеш". Любовта се връща понякога в думите, усещаш ги, че са истинските, но после отлитат и повече не се връщат, нищо че остават след себе си светла диря, която придава някакъв смисъл на зимното утро и заради нея дори след раздялата остава надеждата, да речем надеждата, че ще се намери вълшебната дума, пък била тя и с цената на смъртта и жертвата на човек като Нано.

"Никога нищо да не се случи”
― Miljenko Jergović, Mama Leone plus

“Sometimes I sit alone under the stars and think of the galaxies inside my heart and truly wonder if anyone will ever want to make sense of all that I am”
― Christopher Poindexter

“Съчувствието е прекрасно нещо. Човек изпитва съчувствие, като види смачкана гъсеница. Извисяващо преживяване. Човек може да му се отдаде и да го разпръсне около себе си - все едно, че си отпуска колана. Няма защо да си стяга корема, сърцето или духа, когато е обзет от съчувствие. Трябва само да погледне надолу. Толкова е лесно. Като гледате нагоре, ви заболява вратът. Съчувствието е най-голямата добродетел. То оправдава страданието. По света трябва да има страдание, иначе как можем да сме добродетелни и да изпитваме съчувствие?... О, то има своя противоположност - но тя е толкова трудна и завладяваща... Възхищението, г-жо Джоунс, възхищението. Но то изисква много повече от отпускане на колан... Затова казвам, че всеки, когото не сме в състояние да съжалим, е покварен. Като Хауърд Роук.”
― Айн Ранд "Изворът"