petya dimova

“Дори не си бях взела книги за четене, нищо, което да ме разсейва. Само аз и разумът ми — щяхме да се срещнем на голо поле. Помня, че краката ми видимо трепереха от страх. После си припомних една от любимите реплики, научени от моята гуру: „Страх — кой го е грижа?“, и слязох на сушата сама.”
― Elizabeth Gilbert, Eat, Pray, Love

“... ако си представите четенето като опияняващо удоволствие, всичко става съвсем друго. В бара може да си поръчате 100 страници Джойс и 25 страници Кафка (все пак той е по-силен). Да не говорим за Хемингуей и Фитцджералд, от които се поръчват направо цели глави. Всеки си поръчва любимия автор. Барманът също от време на време прочита по някоя страница. И тъкмо сте свършили парите, но ви се чете още, и се появява някой непознат благодетел и казва: "Дай на всички по 50 страници от Селинджър. Днес аз черпя. Имам повод." А какъв е поводът? Човекът с широките пръсти е спечелил на лотария събраните съчинения на Дикенс с оригинални илюстрации. Всички са усмихнати и радостни. Двамата старци в ъгъла се смеят шумно. Ами разбира се - и двамата четат Швейк. Богатият господин вляво от бара чете Шекспир и си разрежда с литературен анализ. Но това са луксове, които не всеки може да си позволи. Най-зле са скитниците без пукната пара, които могат да разчитат само на някой безплатно подхвърлен том от Маркс или Ленин - все неща неприятни за четене и неводещи до опиянение. Не дай си боже да прочетат стихотворение за партията от български автор. Тогава токсикологията не им мърда.

Но да се върнем в бара и да видим какво става там. Някои вече са чели прекалено много. Ето, високият младеж в ъгъла плаче и крещи, че животът е безсмислен и му се повдига от толкова много Камю. А седналата до него хубава блондинка, явно прекалила с Мопасан, го гледа влажно и се опитва да го целуне. Възрастният мъж зад тях, очевидно закоравял читател, смесва Толстой с Набоков, за да понесе по-лесно "Ана Каренина". По-нататък е тоалетната. Старицата, която събира таксата, естествено чете вестник. Самата тоалетна е заета. Там пристрастените четат Буковски и Керуак, след което излизат с променени зеници. Сред читателите има, разбира се, и такива, които нищо не разбират от литература и спокойно може да им пробутат списание "Наш дом" вместо Балзак или "Ръководство по охрана на труда" вместо "Жерминал" на Зола. Те, разбира се, и разводнен текст няма да усетят и с часове могат да четат "Отнесени от вихъра", мислейки я за "Кама сутра". Всички други нещастници, които нямат пари за четене, пишат в близкото бинго цифри или решават кръстословици. Разбира се, и с четенето не бива да се прекалява, защото може да ви се увеличи мозъкът и тогава няма спасение. Сутрин, докато не прочетете едно малко хайку, ръцете ви ще треперят и светът ще ви изглежда чужд и враждебен. [...]

Отказването от четене е много трудно, почти невъзможно. Но все пак можете да опитате като от силни минете на слаби текстове и накрая на напълно безвредни вестници, партийни програми и предизборни обещания. Така ще стигнете до отвращение от четенето.”
― Людмил Станев

“Kогато получиш пристъп на астма, не можеш да дишаш. Koгато не можеш да дишаш, едвам говориш. Изречението ти трае колкото въздухът в дробовете. А той не е много. Някъде от три до шест думи. Осъзнаваш колко всъщност струва една дума. Пресяваш онези, които ти хрумнат. Избираш най-важните. Дори те ти излизат скъпо. Не е като при здравите хора, които изхвърлят навън всички думи, дето чакат в главите им, както ти изхвърляш боклука. Когато някой получи пристъп и каже: “обичам те” или “страшно те обичам”, има разлика. Една дума разлика. А една дума е много, защото тя би могла да е „спри” или „инхалатор” или дори „линейка”.”
― Edgar Keret

“How It Seems To Me

In the vast abyss before time, self
is not, and soul commingles
with mist, and rock, and light. In time,
soul brings the misty self to be.
Then slow time hardens self to stone
while ever lightening the soul,
till soul can loose its hold of self
and both are free and can return
to vastness and dissolve in light,
the long light after time.”
― Ursula K. Le Guin, So Far So Good: Final Poems: 2014-2018