Лилия Бонева

“„Темза“ беше селската кръчма, която преди време се наричаше „Слива“. Някога сливата бе традиционно насаждение за Ново Плодородно. Още бяха живи старците, дето помнеха, че преди Девети местната кооперация е произвеждала хиляди литри сливовица и ги продавала из Европа. После бе дошло текезесето, което реши, че районът не е подходящ за сливи, а за ябълки – изкорени част от старите дървета и засади ябълкови градини. По-късно дойде ново изкореняване, този път до дупка – то бе по повеля от Москва. Тогава съветският лидер Горбачов заедно с перестройката обяви война и на алкохолизма сред руското население. За да не останат по-назад, и българските партийци се включиха в тая борба. С партиен декрет бяха опустошени останалите сливови градини в Ново Плодородно.
Така от сливовата слава на района остана само името на селската кръчма. Тя беше стара хамбареста къща до реката.
След промените кръчмарят Дичо я получи като реституция, бе принадлежала на дядо му. Получи я, стегна я и я разработи. За разработването помогнаха най-много местните хора, които в годините на социализма бяха загубили интерес към работата, но не и към алкохола. От много декрети срещу алкохолизма те здраво се бяха пропили.
И вместо да си губят времето по ниви, градини и ливади, селяните от Ново Плодородно предпочитаха да го прекарват смислено – на маса с чаша. В чашата кръчмарят Дичо сипваше всекиму според вкуса и според доходите… Затова някои цял ден караха на биричка, други удряха по мастичка или две, а трети пиеха евтино вино „Меча кръв“ с лимонада и го наричаха фамилиарно „мечка“.
– Дичо, дай едно меченце! – викна дядо поп, който по обедно време си имаше доза – мечка с две меченца. Преди малко бе преборил мецаната – бутилка „Меча кръв“, сега бе дошъл реда на малките ѝ – две чаши по двеста грама.”
― Михаил Вешим, Руският съсед