Petya

“И в коя България да се върна? Тази, която и двайсет години още няма да стигне катастрофалното равнище на днешна Германия? В България на обергрупендемократите? Страната, готова да цопне слугински в Европа след някоя и друга година, да възприеме всички реформи, за да може богатият да забогатее, бедният да освирепее, крадецът да се накраде, а музикантите да бъдат натикани по селата, в кочини и птицеферми - защото от трийсет и пет нагоре не стават за друго?”
― Виктор Пасков, Аутопсия на една любов

“Неда погледна Зоица и прихна да се смее. Зоица също се засмя. Но какъв чудат смях – ситен, нервен, неустановен, повече приличен на плач. Данчето се изненада: какво им става. Двете жени се тресяха с целите си тела, поглеждаха се за миг и отново избухваха в кикот. Смехът, по-силен от тях, извади сълзи от очите им, хванал ги беше като треска и ги хвърляше в конвулсии, не можеха да спрат. Сълзите се стичаха по страните им, те ги бършеха усърдно и странните хлипащи звуци избухваха отново и отново. Зоица се опита да каже нещо, но не излезе дума, а хрипливо хълцане. Тогава те разбраха, че не се смеят, а плачат с истински разтърсващ плач за целия им съсипан живот и за всичко, което не можеха да обяснят… Най-сетне стихнаха, замълчаха и през цялата вечеря не продумаха, защото щеше да е скръбно и болно.”
― Весела Ляхова, Бежанци

“Твърде скоро от наивни и невинни млади хора, свързани с естествени човешки и приятелски връзки, с любов и вяра към хората и света, ние се превърнахме в призраци на подозрението, страха и взаимната омраза, в маркирано стадо, където всеки се опитваше да избута съседа си, за да спечели сам няколко минути повече.
Ние вече бяхме „другари“.”
― Georgi Markov, Задочни репортажи за България

“A classic is a book that has never finished saying what it has to say.”
― Italo Calvino, The Uses of Literature