Petya Stateva

“Чудиш ся: какъв е смисълът на всичко туй, което виждал окол‘ теб да става, па и на туй, кое ти сам правиш? Какъв? Гледаш: хора строят къщи, отглеждат децата си, работят като ратаи, кога са бедни, или пък ся пъчат важни, кога са чорбаждии. Непрекъснато сноват насам-натам, нещо действуват, па работят, па ся учат, па жълтици събират, па ся пиянчат, па не знам какво. И сите си придават важност – от поселдния ратай до самого Великаго везира в пъклен ад Цариград, сите искат да са важни, сите ся имат за не знам що си. Мале! Гледаш тъй и по някое време с годините ти ся отварят очите и разбираш за що иде реч. От Балкана туй ся види ясно: Брате, человеческий свят е като кръпка връз телото на земята. Хора са малко излишни. Нищо няма никакъв смисъл. И не защото накрая фърляш топа и сичко, за кое си ся трудил и старал, кое си обичал и мразил, и прочия, вече е без значение, барем за теб. Не зарад нелюбезна смърт нещата губят смисъл, ами ей тъй, сами по себе си. И вечно да ся живееше, пак нищо не би имало никакъв смисъл. Вечний живот би рекло вечна безсмислица. Но туй в това бактисване, кое та е обфанало, не та изпълва с тъга, не та опечалява, нито та особено обезсърдчава. Просто си казваш: ето на, тъй стои работата. Цялата работа е напълно продухана изначално – като недостроена някоя си къща без врати и прозорци. Цялата работа е недостроена поначало. А хора са луди. Виж ги, огледай ся – в туй няма никакъв здрав разум! А че виж и себе си. И ти си същия. Пък и тая револуция, с коя сме ся ний зафанали юначно - какъв е нейний един смисъл? Свобода народа? Какво та той интересува? Никой ся не интересува от народа, а и народ ся не интересува от никого – туй също ти тряба дълбоко и яко да помниш , как викаше баща ми; ако нещо ся случи с теб, пет пари няма да даде народа – в туй абие можеш да си сигурен. А дето вика Общий – най-голямата тайна е, че народ не съществува; няма такова нещо; туй са го измислили…”
― Милен Русков, Възвишение

“А време минава, не ся ибава и пет пари за теб не дава.”
― Милен Русков, Възвишение

“Полет на духа, дет’ викаше бача ти Берона… Какъв полет бе, бай Бероне! Полет на духа грам не е останал в тях. То дух няма, че камо ли полет! Заровили са ся кат’ картофи в таз земя, пръст ядат, и умът им все в наденицата. Не щат душа, искат салам. Кат’ картофи заровени. Сякаш че не е человек, а картоф. Кат’ купиш един чувал картофи, кой знай какво ще намериш вътре. И кога пораснат на картофите крила, тогаз и те ще полетят, връз тях!”
― Милен Русков, Възвишение

“To love someone is like moving into a house," Sonja used to say. "At first you fall in love in everything new, you wonder every morning that this is one's own, as if they are afraid that someone will suddenly come tumbling through the door and say that there has been a serious mistake and that it simply was not meant to would live so fine. But as the years go by, the facade worn, the wood cracks here and there, and you start to love this house not so much for all the ways it is perfect in that for all the ways it is not. You become familiar with all its nooks and crannies. How to avoid that the key gets stuck in the lock if it is cold outside. Which floorboards have some give when you step on them, and exactly how to open the doors for them not to creak. That's it, all the little secrets that make it your home.”
― Fredrik Backman, A Man Called Ove