Petar Petrov

“Национализираната индустрия представляваше джунгла от бюрокрация, в която на гърба на един произвеждащ работник лежаха дузина непроизводителни граждани, които под една или друга форма контролираха работата му. Но нашата бюрокрация не означаваше организация, а точно обратното — пълна дезорганизация от хора, които не смееха и не желаеха да поемат и най-малката отговорност. За най-смешната дреболия се пишеха изчерпателни писма, водеха се цели кореспонденции, както се казва, за едно кило пирони. Най-неприятните ми спомени са от безкрайните заседания. Ние заседавахме непрекъснато и за всичко, без всъщност да решим каквото и да е.”
― Georgi Markov, Задочни репортажи за България

“Твърде скоро от наивни и невинни млади хора, свързани с естествени човешки и приятелски връзки, с любов и вяра към хората и света, ние се превърнахме в призраци на подозрението, страха и взаимната омраза, в маркирано стадо, където всеки се опитваше да избута съседа си, за да спечели сам няколко минути повече.
Ние вече бяхме „другари“.”
― Georgi Markov, Задочни репортажи за България

“Виждайки нарисуваните разголени колене, редакторът се бе втурнал при хора, които горе-долу споделяха неговите възгледи (тоя вид хора винаги са свързани в нерегистриран съюз), и няколко часа по-късно рисунката на Сашо бе представена като „опасен проводник на буржоазно-капиталистическа декадентщина, представител на гнилия морал на разкапващия се Запад“ и т.н.”
― Georgi Markov, Задочни репортажи за България

“Доста време беше нужно на партията, за да развали естественото чувство за трудова отговорност, което сякаш бе вродено от години в нашия работник. Който има представа от живота на българското работничество преди войната, ще каже, че санкционирането на работници поради трудова немарливост, лошокачествена работа и несериозно отношение към професионалната сръчност беше твърде рядко явление. Както в много сериозни индустриални страни, старият наш работник чувствуваше като лична обида и срам допускането на грешки в работата. Съществуваше чувство, което се нарича професионална гордост и което чувство едва ли е често явление в съвременния български работнически свят.”
― Georgi Markov, Задочни репортажи за България