Jelena

“Познатата топлина, която усеща, когато е край нея, този път я няма. Прикляка и се протяга, за да я докосне. Винаги има нужда от това – да я докосва. Преди често я прегръщаше и двамата спяха така. Но от както навърши 14, Бориса е станала по-сдържана от него, по-пестелива на жестове и на прегръдки, малка жена, която крие своите тайни и си ги доизмисля. Така събира загадъчност и расте отвътре. Душата й е станала по-голяма и я изпълва като аромат на цвят. С него не е така. По-просто устроен е и по-жаден за нежност, защото трябва да я получи отвън. Не може да я създаде в себе си, не и на тази възраст.”
― Галин Никифоров, Тяло под роклята

“- Не, Ванилия, моля те, не ми взимай спомена за теб! – изплака той.
- Но нали това искаше? Нали каза, че ако изведнъж изчезна, би предпочел никога да не си ме познавал, защото ще ти е много мъчно. – припомни му Ванилия.
-Да, но там където си държа мъчното е и радостното.”
― Катя Антонова, Четиринайсет Ванилии и половина

“- Знаеш ли, Филип, мислех си, че хората си стават приятели, защото не искат да са сами. Но всъщност си заслужава да останеш сам заради някой приятел.
- Да! И си заслужава да си тръгнеш по-рано от някой рожден ден. – усмихна се Филип.”
― Катя Антонова, Четиринайсет Ванилии и половина

“Понякога играем в близката гора. Играта не се казва "събиране на звуци". Всеки трябва да намери най-интересния звук наоколо. Вървиш сред дървото, не дишаш даже, слушаш внимателно и се опитваш да чуеш. Изведнъж се случва - някъде пее славей или кълвач почуква по дървото. Вятърът свири на дъбово листо, паяк бродира сребърната си мрежа, а нишките леко звънят, пчели жужат и докосват с мъхести коремчета цветята.
Всякакви звуци има в гората. Веднъж намеих "скърцане на стогодишно дърво". Знаеш ли как звучи росата? Като шепот на мравки е. А най-тихият звук е звукът от разлистването на цвете. Опитай и ти да си направиш такава колекция, интересно е.”
― Виолета Христова, Ухото на света