Николай Милчев > Quotes > Quote > Ани liked it

“Преди да стане дума за храна,
ти слагаш малко столче пред
библиотеката.
И пипаш томовете на класиците - като жена,
която си избира дреха.
И ми говориш с глас, подвързан с кадифе.
И драскаш с нокът листите, и сякаш подчертаваш -
изгубен стих, пропаднало небе...
И светиш цялата. И столът ти се
олюлява.
Ти пазиш равновесие с единствен гласен звук
и ми приличаш на изящна
христоматия.
И може би защото моя книга няма тук,
ти ми постилаш цялата поанта на косата си.
И рециталът продължава с часове.
Аз вече помня наизуст ръцете ти с изчезналия пръстен.
И вниквам в смисъла на най-
прозрачното перде
и в буквите къпинови, които Бог по кожата ти пръска.
Тогава може би аз - страшно
прегладнял,
долавям римите на първата препечена филия.
И нелогично свързвам хляб с кристал.
Кристалът - с вечерта, която трябва да изпия.
Докато продължавам тази книжна светлина,
аз се надявам лампата да не живее вечно.
Да спре сърцето й. И бавната жена
да се стопи - като кристалче захар в капка млечна.
Но гледам как библиотеката върви към мен
и как от книгите й падат междуметия.
И как една метафора - с поглед замъглен -
ми сваля дрехите, за да ми прочете небето.
И повече не мога да вечерям този глад.
Сервизите и приборите са отчаяни, но знаят -
класиците са писали за всичко в този свят.
Но в другия си ти. И тази стая.”
― Николай Милчев