Мария Лалева > Quotes > Quote > Trayana liked it

“- Не си простих това, че дадох надежда на наранена от друг жена. И си взех обратно надеждата, когато я изоставих и избрах да остана при жената, с която живеех от няколко години. След мене в тези очи вече нямаше рана, имаше ад. Тя беше живото ходещо и дишащо доказателство за моя провал. Такава жена не можеш да забравиш, но можеш да намразиш. Да я превърнеш в демон в ума си, да я унизиш. Не само можеш, налага ти се, искаш! Повече от всичко! Задължително е! Мачках я в ума си, на живо, насаме, пред други хора. Винаги, навсякъде. Мразех я. А тя се усмихваше и питаше: "Как си? Добре ли е при теб?". И я намразвах още повече. Или ми се искаше да е така.
- Защо се отказа да обичаш? - замислено ме попита учителката на Павел.
По интонацията на въпроса разбрах, че Павел и като негови осиновители бяхме спасени.
- Защото ме караше да се чувствам малък.
- Ти си бил малък. Големите не се отказват от любовта>
- Ако я помоля за прошка сега, на глас, ще попие ли моето извинение във въздуха, ще стигне ли до нея? Ще й се разкрие ли тайната на прошката? Вече вярвам, че душата на другия ти се е извинила още преди да те обиди. Човек е устроен странно и загадъчно. Дори до края на дните си да не чуеш с ушите си простата думичка "извинявай", в един миг, извън всяка логика и доказателства, усещаш с кожата и с душата си, че някой някъде си се е извинил. В този момент трябва да простиш на себе си. Защото си забравил голямата истина, че обидата, и прошката започват и свършват с теб.
.......
- Където и да е, знам, че ми е простила. Аз съм осъденият да помни.”
― Мария Лалева, Живот в скалите