Status Updates From Düğüne

Ако съм разказвач, то е, защото слушам.

Когато човек рисува, задава един въпрос след друг.

Сега, във втората половина на 20-и век, виждаме тези картини, както никой друг не ги е виждал преди нас. Разберем ли защо, ще научим нещо за нас самите и за начина, който живеем днес.

- "Ways of Seeing", Джон Бърджър

Разбирането за изкуството е инструментът, с който да разберем света.

Между пролетта и есента остаряваме с петдесет години...

Когато времето е пулс, в каквото музиката го превръща, вечността се отваря в интервала между трептенията.

Болката в бавната песен носи в сърцето си векове неунищожима надежда.

Днес трябва да викат, за да надвикат шума на сета! Трябва да го заглушат, като усилят собствената си музика.

Музиката води началото си, както всеки рймбетис знае, от воя, с който някой оплаква загубата си. Този вой се е превърнал в молитва. И от надеждата на молитвата се е родила музиката, която никога не забравя откъде идва. В нея надеждата и загубата вървят ръка за ръка.

В безкрая й дълбок видях чрез любовта събрани в том листата разпилени из цялата вселена.

Последната песен на "Рай", Данте

- Какво ще правим преди вечността?
- Ще разполагаме с времето.
- Да танцуваме боси!

Странно е как мястото, от което идва музиката, се променя. вече не идва през ушите, а влиза направо в тялото. Заживява в него. Когато две тела танцуват, това може да се случи много бързо. тогава танцьорите чуват онова, което групата свити, като че ли е записа на музиката, туптяща в телата им. С музиката в тялото влиза и надеждата. Това научих от Пирея.

Времето не е река, а поредица от пулсации. Вслушването в тишината често издължава човешкото тяло.

Гостите на сватбата се превръщат в едно цяло, в добре нахранено същество - животно полумитично, приличащи на сатир с трийсет и повече глави, което представлява странна гледка в овощната градина на една вдовица. Това същество никога не живее повече от ден-два и се преражда едва когато има нов повод за празнуване.

Отвъд клоните на ябълковото дръвче над нея се отваря ослепителната светлина на небето и за мога, без да разбира нищо вече, Дена е щастлива.

Зад очите на Скоро, очи на тъжен шут, се крие любов към въпросите, които нямат отговор.

Както Софокъл е знаел много добре, бъдещето винаги се съдържа в настоящето.

Джино говори като човек, който се е навел и майстори нещо с ръцете си, когато изведнъж повдига глава и се усмихва на минувача, който се е спрял, за да погледа как работи. Аз съм този минувач.

Нещата могат да ни станат познати и без да свикнем с тях.

В продължение на два века вярвахме, че историята е нещо като магистрала, която ни води към нечувано, невиждано досега бъдеще. И сега откриваме, че сме далеч от каквато и да е магистрала, кацнали като кайри на някоя скала в мрака.

- Казват, че комунизмът е мъртъв, но ние вече сме загубили кураж.
- За да умре нещо, трябва първо да е било живо. А с комунизма случаят не е такъв.

Там горе в небесата няма нужда от естетика. Тук на земята хората търсят красивото, защото бегло им напомня за доброто. Това е единствената причина за съществуването на естетиката. Напомня ни за нещо, което вече го няма.

Тук човек усеща времето като атлет, който в продължение на месеци, години дори, се подготвя за състезание, а то продължава по-малко и от минута.

Пътят на стреличника минава през върбова горичка. Дървото, от което Орфей откъснал клонка, преди да тръгне да търси Евридика: дърво, чиято кора съдържа салицин, действащ като болкоуспокояващо, подобно на аспирина.

Такива нежни ръце често са придружени от меки коси, епидермис, чувствителен като рана, и желязна воля.

Смях на възрастен човек. Смях като наметало, преметнато през рамото на думите.

Тук между островите в Гърция морето ти напомня, че има неща, които надживяват всичко останало.

Той е като саксофонист, който държи инструмента си и го прегръща с цялото си тяло.

Песента на коса е суха. А дроздът пее, сякаш е оцелял корабокрушенец, сякаш е плувал, плувал, докато стигне отсамната страна на нощта и тъкмо е долетял до дървото, за да отърси капките от гърба си и да разгласи “Тук съм!”