Status Updates From ลาม็องต์

I hate love her….

Целувките по тялото извикват сълзи. Те сякаш утешават.

Те чакат. Гиздят се без нужда. Оглеждат се. В полумрака на вилите те се оглеждат с мисълта за след време, мечтаят си, че животът им е роман, а дрешниците им са вече претъпкани с рокли, които не знаят какво да правят, трупали са се ден подир ден като времето, като дългите дни на очакване.

Ето защо е този образ - другояче не можеше и да бъде - не съществува. Той е бил пропуснат. Бил е забравен. Не е бил отделен, изваден от общия сбор. Тъкмо на факта, че не се е стоял, той дължи това си свойство - да бъде абсолют, да бъде собственият си създател.

Понякога осъзнавам следното: че ако писането не означава домогване до суетата и пустотата като съвкупност от всички неща, то няма смисъл. Че ако не означава непременно сливането на всички неща в едно-единствено, неокачествимо по своята същност нещо, писането няма друг смисъл освен самоизтъкване.

Започнах да пиша в обкръжение, което твърде много ме тласкаше към целомъдрие. Писането за тези хора беше морален акт. Писането сега като че ли много често е лишено от смисъл.