Borislava Velkova > Recent Status Updates

"Зависимите започваха да си пият меда, да си оправят здравето, отношенията и постепенно се закрепваха на повърхността. Връщаше се нагонът им, намираха си приятели, работа, нова среда и по някое време стигаха до идеята да спрат и метадона. Понякога успяваха. Други бяха на мед вече над 10 г. и водеха нормален според общоприетите оценки живот. Имаха семейство, деца, работа. Един от тях съвсем скоро се обеси."

(Прибл.)

След средата сюжетните дъги започват да се затварят, да видим дали това ще оправи нещата. Засега ето какво си намерих: "Каквото и да е почувствал синът, бащата винаги го заслужава."

Вече втори милозлив разказ със старци, чакащи до телефона. В последния – По очите – майка дава кураж на обезсърчения си син, като му показва албум със събраните му от нея „постижения“. Вследствие на това той губи паметта си за всичко извън "успехите" си и така скъсва и с нея. Шансът посланието да е, че обсебената от статус вещица предизвиква разрива, вместо че неблагодарното дете не цени жертвите й? Аз залагам на 0.

"Божествената иглика". Успял в чужбина българин се връща, за да даде урок по смисъл на свой беден събрат. Посланието, че щастието е у дома, се комуникира чрез предвидима история и плоска ботаническа метафора.

Започваме с No Man Is an Island, май няма да свършим добре...

"Най-близко би било до това някой ден да яздите в плащ с герб, меч на хълбока, юздите - свободно в ръката, въздухът - мек - и да видите отдалеч бавен пламък в есенната гора." (Прев. мой.) - Така описва цвета на косата на майка си, смятай как разказва историята на живота си, за която всъщност не иска да говори...

"Take the family, mix with God and Country, add the 10-hour day and you had what was needed."

"Тя пък [жена ми] не се интересуваше от [...] тайния ми комплекс за малоценност, дължащ се на малкия ми пенис." ХАХАХАХА. На първа страница още! Псевдо мъжки глас с привидна честност уж споделя своя слабост, но отзад ясно личи най-баналното и просташко женско обвинение към другия пол. Явно "Вегетарианката" ще е дори по-лоша, отколкото очаквах.

"So that's what they wanted: lies. Beautiful lies. That's what they needed. People were fools. It was going to be easy for me."

Дойдох да търся сурови истини и герои, които реагират, а не са просто жертви. Ама какво е това писане бе?! Прозата е бърза и обрана, но не в хубавия смисъл на Карвър, ами просто като нещо, което си надраскал мърляшката на един дъх. Литературните среди май имат основание да не го долюбват извън елитаристките си пози. Продължавам само защото вярвам, че тези истории трябва да се разкажат.

Ето. Затова. Чета.

"Mother isn’t Mother when she has guests."

Любовното писмо до България на Иво Иванов по случай трети март 🤦‍♀️ И на мене ми се е искало да целувам прахта на Терминал 2, но това е нелепо - и сантиментът, за писането да не говорим...

"Застиналите тухли на изоставения строеж се спотайваха в дяволския мрак с безразличието на сърдити паяци, насядали около кръгла маса за вечеря."

"Игра на криеница", Любослава Трайкова

Дебютната книга на авторката, "Корени и светила", ми беше попаднала в списъка за четене, но след това изречение изхвърча на мига.

"Само на национални и църковни празници се събирал със старите другари, пиел београдска крушовица Вук Караджич, пеел тъжни македонски песни и с балкански мазохизъм жалел за стара майка, мил татко и родна стряха, от които ни бил видял нищо добро."

Надя Захариева, Пръдня на вятъра

"The doorbell rang. “Oh my God,” said Mrs. Waite. “Casserole, rolls, coffee… will you get it or shall I?” “I’ll get it,” said Mr. Waite, in a tone which implied very strongly that he did not believe that Mrs. Waite could find the door by herself."

Сега пък се появи Феликс, който отговарял за млякото и бил поет, но стихотворението му не било готово. Обожавам го!

"Балатумът беше изморен от света на крачещите." Смотано писане, умозрително, но с плитки мисли и ей такива нелепи опити, имитиращи поетичност. Позьорско преминаване през ежедневието. Още на 32 стр. - пионерска клетва във вярност към антиконсумеристката философия на деня. Още една в купа, който се назлъндисвам да довърша.

'I don't get it. My wife and your Heavy!' 'What don't you get about it, Frankie? Don't you understand your wife feeling good with a horrible Verhulst, her falling in love with a drunk from Kerkveld Road, her walking out on you for a bloody idiot who doesn't have a qualification to his name, unemployed and such bad manners that he eats with his elbows on the table? Is that what you don't get, Frankie?'

"Neighbours threw them [the horses] chunks of bread now and then and sometimes they came up to the rusty barbed wire to be gently stroked by children who might grow up to work in the slaughterhouse, one thing didn’t exclude the other."

"Cancer lay in wait for all of us – Our Supreme Drinker had shown the way with style, and we were all agreed that making the age of sixty was the ultimate sign of a petit bourgeois."

One time La Profesora in La Escuelita asked us to make a picture from when we were children. I said, It was very nice. We were happy. Lulú looked to me surprised because she had asked me many times if I remember a moment when Mamá was good to me, and I said no. The good things [...] were the chinolas, the agua de coco, the music that played all the day in the houses, the jokes around the fire when the batatas cooked.

"It is enough to sit with a person. To brush the hair. To massage the feet. To bring them what they need. We can't fight what we can't control. She said she missed her friend's last breath because she was busy with the hope. She should have been breathing with her."

"In Hato Mayor, Fernando would never have left, because where would he go? When you need each other to survive, you forgive. That's the way it is."

"She later asked, Why did you get under another man?

Yes, I was lonely, but I knew then and I know now: I did it because I wanted to change my life. That's what we have to do. We step in the shit on purpose so we're forced to buy new shoes. You know what I'm saying?"

"До тази вечер бях твърдяла, че [...] човекът е разумно същество, че действията му [...] са мотивирани от калкулации [...] и че винаги съществува цел [...], един вид воля, която човекът сякаш е осъден да следва, понеже [...] е умен [...] Но [...] осъзнах, че съм грешала, че калкулациите са нещо, което впоследствие приписваме на импулсите си, на обезумелите, подивели песове, които всъщност направляват живота ни."