Stanislava Spasova > Recent Status Updates

“Grab my hand, or I throw you over my shoulder,” he warns, his tone deepening with impatience. Always with the fucking ultimatums. However, I choose option C.

🤓🤓🤓🤓

Съдбата винаги се спотайва зад ъгъла,като крадец,проститутка или продавач на лотарийни билети — това са трите ѝ най-често срещани въплъщения.Онова,което никога не прави,са визити по домовете. Човек трябва сам да търчи след нея.

Мисля, че споделената скръб може да доведе до две неща — хората или се сплотяват и се вкопчват един в друг на живот и смърт, или се отдалечават и между тях се издига непреодолима стена…

“Вярно ли е, че не си прочел нито една от тия книги?
— Книгите са скучни.
— Книгите са огледала; в тях човек вижда само онова, което носи в себе си”

“You need to learn one very important difference between us.”
I can think of a million, but the only word I can manage is, “What?”
“I’ve never been afraid to drown.”
🤭🔥🌊

“You’re going to meet God in one of two ways, Reverie,” I whisper. “Either way, I’ll be between your legs when you do.”

“I don’t think you know how to live without me,” she challenges, her voice trembling. “If I’m not around to torture, you’d have nothing else to live for.”
😝🤭😈

Светските учени със сигурност не горят от желание бързо и на висок глас да признаят още една беда, която са причинили на света - не само йод-131 и цезий- 134 и 137, но и горещи частици от Чернобил…

Каза ми, че за него тази обстановка в България е съвършено неочаквана. Неговият образен израз за обяснението на това явление беше, че радиоактивният облак
се е въртял, въртял и в края на краищата „плюхнул" върху България…😤😩🙄

Каква е тази морална нищета - да знаеш отлично какво трябва да се направи, но да си траеш, да лавираш между лагерите без да повдигаш публично въпроса като дори го похлупваш и заглушаваш целенасочено?

Каква е тази морална нищета - да знаеш отлично какво трябва да се направи, но да си траеш, да лавираш между лагерите без да повдигаш публично выпроса като дори го похлупваш и заглушаваш целенасочено?

“Съществуваме само докато някой си спомня за нас.”

“където има изпреварваща информация, както в АЕЦ Козлодуй, които сами засичат радиацията и разлепят плакати в града — на тях обаче директно им забраняват дори да измерват радиацията!..”
🫥🫥🫥🫥🫥🫥🫥🫥🫥🫥🫥

“Плодовете, тествани за нива на радиация, биват щателно измивани преди измерването…”🫥🫥🫥
България, май 1986 година….
🫥🫥🫥🫥
😩😩😩😩

😭😭😭😭😭💔💔💔💔💔

Тишината запълва споделената ни мисъл, че всъщност никога нищо не сме си обещавали. Не и с думи. Вероятно има обещания, дадени с устни, с пръсти и с погледи. Да, има хиляди такива.

“You never needed to drug me, darling. If you wanted to fuck with my system, all you had to do was say my name.”

A whimper releases from my throat, and I have no choice but to taste my name. I need to know if it's as divine as it sounds….🤭🔥😌

“You are not a toy, darling. You’re my favorite instrument. My little violin. Toys are disposable and forgettable. You set them down and never pick them up again.” But when I play with you, the way you scream for me is fucking music to my ears,” I whisper. “I could never tire of you.”

“I am your everything, Reverie,” I say, fire on my breath. “And I won’t allow you to exist without me. I’m in everything you touch. In everything you see. What you hear, taste, and smell. I am the very breath in your lungs. Because without me, you would have none of those privileges.”

Аз вече съм прекалено претръпнала за сълзи. Прекалено озверяла…

Почти се зазорява, когато той ми отнема тази нощ и я разрушава не с друго, а с шепа думи, както се унищожават повечето неща.

Болката си е болка, но човек трябва да се разтваря в нея. Като се разтвори човек в болката, тя не може да го намери и престава да боли.

Аз живея в думите му и в необятните му противоречия…

Вторият метод е т.нар.„разреждане". Заповедта е да се смесват силно и слабо замърсени партиди от мляко, кайма, фуражи, така че „разреденият" краен продукт да влезе в току-що приетите кризисни норми за допустима радиоактивност…🤯

🤦🏻‍♀️🤦🏻‍♀️🤦🏻‍♀️🤦🏻‍♀️думите не ми стигат да опиша възмущението си…🤦🏻‍♀️🤦🏻‍♀️🤦🏻‍♀️🤦🏻‍♀️

“If you were nothing, how could I watch you break?” he asks quietly, his tone as devilish as it is curious. “You’ve always been something to me, Reverie, and some things are so pretty when they fall apart.”

My sinuses burn. Then, a few tears slip over my bottom lashes, but I quickly wipe them away. Even though he can’t see me, crying still feels like letting him win.

Един от капаните на детството е, че не е нужно да разбираш нещо, за да го усещаш. По времето, когато умът вече е способен да схване станалото, раните в сърцето са станали доста дълбоки.