Stanislava Spasova > Recent Status Updates

😭😭😭😭😭💔💔💔💔💔

Тишината запълва споделената ни мисъл, че всъщност никога нищо не сме си обещавали. Не и с думи. Вероятно има обещания, дадени с устни, с пръсти и с погледи. Да, има хиляди такива.

“You never needed to drug me, darling. If you wanted to fuck with my system, all you had to do was say my name.”

A whimper releases from my throat, and I have no choice but to taste my name. I need to know if it's as divine as it sounds….🤭🔥😌

“You are not a toy, darling. You’re my favorite instrument. My little violin. Toys are disposable and forgettable. You set them down and never pick them up again.” But when I play with you, the way you scream for me is fucking music to my ears,” I whisper. “I could never tire of you.”

“I am your everything, Reverie,” I say, fire on my breath. “And I won’t allow you to exist without me. I’m in everything you touch. In everything you see. What you hear, taste, and smell. I am the very breath in your lungs. Because without me, you would have none of those privileges.”

Аз вече съм прекалено претръпнала за сълзи. Прекалено озверяла…

Почти се зазорява, когато той ми отнема тази нощ и я разрушава не с друго, а с шепа думи, както се унищожават повечето неща.

Болката си е болка, но човек трябва да се разтваря в нея. Като се разтвори човек в болката, тя не може да го намери и престава да боли.

Аз живея в думите му и в необятните му противоречия…

Вторият метод е т.нар.„разреждане". Заповедта е да се смесват силно и слабо замърсени партиди от мляко, кайма, фуражи, така че „разреденият" краен продукт да влезе в току-що приетите кризисни норми за допустима радиоактивност…🤯

🤦🏻‍♀️🤦🏻‍♀️🤦🏻‍♀️🤦🏻‍♀️думите не ми стигат да опиша възмущението си…🤦🏻‍♀️🤦🏻‍♀️🤦🏻‍♀️🤦🏻‍♀️

“If you were nothing, how could I watch you break?” he asks quietly, his tone as devilish as it is curious. “You’ve always been something to me, Reverie, and some things are so pretty when they fall apart.”

My sinuses burn. Then, a few tears slip over my bottom lashes, but I quickly wipe them away. Even though he can’t see me, crying still feels like letting him win.

Един от капаните на детството е, че не е нужно да разбираш нещо, за да го усещаш. По времето, когато умът вече е способен да схване станалото, раните в сърцето са станали доста дълбоки.

“Никога не се доверявай на когото и да било, Даниел, особено на хора, на които се възхищаваш. Тъкмо от тях ще получиш най-коварните удари.”

Малко неща белязват така дълбоко читателя, както първата книга, която действително си проправи път до сърцето му. Тези първи образи ни съпътстват цял живот и извайват в паметта ни един дворец, в който рано или късно се завръщаме.

Вие верно ли преведохте Rocky….Камен…👀🤦🏻‍♀️
Защооооо, защоооооооо?!?!?!?!🫣🫣🫣

А къде е неговото място, той къде принадлежи? Има ли по-жестока съдба от това да намериш мястото си в обятията на жена, която умира всяка нощ?

Копнея само за тишина. Само че намери ли те, тишината се преобразява. Идеална е, преди да я получиш и тя да се обърне против теб…

…чувствам се по-изгубена от всякога, защото не бива да ме измъчва носталгия, не бива да копнея за неща, които винаги отчаяно съм искала да напусна. Не е справедливо да съм същество, способно да обича, но неспособно да остава никъде

В Радомир вярваме, че ако човек ти подари усмивка, ти подарява лято. Ти накара всичките улици да ми се усмихват.

Печалба е, когато си щастлив, когато виждаш лято в очите на човека, без когото ти е все едно дали ще дойде утре, дали годината е отминала. Какво значение има годината, ако не те чакат очи, които те искат. Вървиш, дишаш. Толкоз.

Баба ѝ ставаше чугун, за да не се размеква и по-бързо да реже - като отрежеш бързо, болката има по-малко време да мисли, обърква се и не знае къде да те захапе.

Изпи сълзите ми, изпи очите ми, изпи болката и злобата. Сигурно каза “Обичам те”. Това всеки може да каже. Но никой не можеше да ме понесе над есента, над тъгата…

Добре, това беше неочаквано….👀👀👀
Тази книга не е трилър, но е в пъти по-интересна и заплетена от най-добрите, които съм чела в този жанр, честна дума!🤯🤯🤯🤯🤯

Знам обаче, че не е така. Вздействието от един живот се измерва не само според това какво е дал и какво оставя след себе си, но и според онова, което е отнел от света.

Защо ми каза онова нещо, онова опустошително кълбо от неща, и какво имаше предвид? Беше ли усетил по някакъв начин, че аз чакам някой да ме натроши, да ме опустоши, за да не се налага да го правя сама?

The anxiety rolling off her is one of my favorite perfumes. I love when she’s nervous—scared. She’s both my greatest addiction and deepest affliction…