Адриана К. > Recent Status Updates

Трябва да си много специален, за да разбереш какво означава да имаш приятел октопод.

Има разочарования, които ни разкъсват, и разочарования, които ни нанасят рана, чиито белези занасяме в гроба си.

Ние оцветяваме онова, което наблюдаваме, според настроението си.

Толкова хора стават известни сега, че е много по-изискано да останеш неизвестен.

Беше часът на познатия септемврийски залез — тъмносини късове от облак на оранжево-жълто небе. Тези залези някога я изкушаваха да върви към тях, както всяко красиво нещо изкушава да се приближиш до него.

Което не знаеш, за него ще мълчиш — дотолкова ти се доверявам...

Тези очи бяха сини, сини като есенна далечина — сини като синьото, което виждаме между чезнещите, сякаш моделирани хълмове и гористи склонове в слънчева септемврийска утрин. Мъгляво и сенчесто синьо, безначално или бездънно, такова, в което не се _поглежда_, а се _прониква_.

Една нейна черта обаче се забелязваше: очите й. Те я отразяваха цялата; не беше нужно да се гледа по-надалече: тя живееше там.

...отношението на другите към мен се обуславяше от моето собствено поведение. Аз предизвиквах техните реакции.

Няколко секунди не снемахме поглед един от друг. Тогава единият от нас мигна. Тъй като съм единствената с клепачи, трябва да съм била аз. Костурът изчезна така. Както се беше появил… 🐟

Човешкото същество се страхува от промените, от новостите и често предпочита да си понася познатата обстановка, колкото и да е мъчителна, вместо да я напусне и замени с нова, която не познава.

Ако гледаме света през очите на чудовищата, действията им наистина не са лишени от смисъл. Но най-трудното е да се научим да мислим като тях.

Струва ми се, че трудно ще заспя тази нощ... но че безсънието ми ще бъде по-сладко от друг път.

Странно е как понякога човек долавя емоциите, когато се вслуша в мълчанието.

Човешкото око, Керъл, като средство за общуване, е по-изразително от езика. А и много по-изтънчено, по-истинско. Езикът може да лъже, окото — никога.

И най-добрият възможен свят никога не е добър за всички.

Литературата е била спасение за прокълнатите, вдъхновявала е и напътствала любовниците, побеждавала е отчаянието и навярно в този случай може да спаси света.

Усещането за известно неудобство е част от преживяването да четеш книга; има много повече възпитателност в тревожността, отколкото в спокойствието.

Защото само умът се обновява с годините и времето, което всичко отнема, прибавя мъдрост към старостта. Дори войната, която помита и отмъква всичко, не може да ти отнеме онова, което знаеш.

Това е нещо, което често се случва: времената, които някои намират за упадъчни, докато живеят в тях, за други са обект на носталгия.