YoGI > Recent Status Updates

– Конфликтите правят човека силен, но и коравосърдечен. Безпокоя се, че съм усвоила твърде много от второто и недостатъчно от първото. Но трябва да те предупредя за нещо... Ще се опитат – започна Ясна – да те определят като нещо, което ти не си. Не им позволявай... Колкото и да е иронично, те искат да определят личността ми предимно според онова, което не съм или в което не вярвам.

Можеш да бъдеш себе си, без това да означава нещо лошо. Можеш да признаеш, че действаш и мислиш по-различно от брат си, но и да се научиш да не виждаш това като недостатък.

Тя остана със скръстени ръце. Това беше черта, която споделяше с дъщеря си – присъщата ѝ склонност да се ядосва на проблемите, които не може да разреши. Сякаш се разочароваше от действителността, задето отказваше да се преподреди по по-удобен начин.

Тайната на щастието не беше в това да къташ всеки миг на радост и да се вкопчваш в него, а в това да се увериш, че водиш такъв живот, в който ще се срещат още много такива.

— Няма да ни оставят да ги принудим да дадат конкретен отговор.
...Това беше маниер, присъщ на политиците по целия свят. Разговорите вече започваха да му напомнят на усилията, които беше положил да привлече върховните принцове... Половинчат отговор след половинчат отговор, уклончиви обещания без никаква конкретика и насмешливи очи, които му се подиграваха в същото време, в което твърдяха, че са искрени.

Далинар може и да не обръщаше особено внимание на великите планове, които Гавилар и Садеас непрекъснато крояха, но беше войник. Познаваше бойното поле така, както една жена познава рецептите на майка си: може да не беше в състояние да назове точните количества и мерки, но усещаше по вкуса, че нещо не е наред.

Напоследък Крадла мразеше късмета. Беше ѝ трудно да приеме, че е имала некъсметлийски период в живота си, затова изобщо се беше отказала от късмета...
Колкото повече мислеше за това, толкова повече късметът ѝ се струваше обратното на това да бъде страхотна. Едното беше нещо, което правиш, другото беше нещо, което ти се случва, независимо какво правиш.

— На коя телесна част смяташ, че приличаш най-много? – попита той. — Дали си ръката, вечно заета да работи? Дали си умът, който дава напътствия? Чувстваш ли, че си по-скоро... крак може би? Носиш всички други, а рядко те забелязват?
— Да. Тъп въпрос.
— Не, не. Изключително важен е. Всеки е просто парче от нещо голямо – някакъв голям организъм, който съставлява този град. Такава е моята философия, нали разбираш?

— Хлапе, какво млъкна, да не си забравил да говориш?
Марк се бе втренчил в облегалката на пилотското кресло сякаш там имаше нарисувано нещо интересно.
— Не. Изплашен съм – призна той. Отдавна се бе отказал да се прави на храбрец пред ветерана.
— Изплашен си. Това е добре. Добрият войник винаги е изплашен. Това те прави нормален. Въпросът е как реагираш на страха – дали му надделяваш или той те пречупва.

— Имаш странната склонност да се завираш там, където могат да ти видят сметката! – скастри го ветеранът.
— Не знаех откъде да започна и какво да направя! – оправда се Марк.
— Понякога човек просто трябва да действа! – Той пусна ризата на Марк и двамата хукнаха – нагоре по хълма и далече от огъня.

Отпред, докъдето му стигаше погледът, се виждаше само суха безжизнена равнина. Нито едно дръвче. Нямаше дори храсти. Нямаше хълмове и планини. Само оранжево море от прах и камънаци, над което трептеше маранята, сякаш самият живот се бе изпарил и се възнасяше към безоблачното небе.

Томас скръсти ръце, затвори очи и пое дълбоко въздух. Беше му тежко на душата, усещаше мъката като физически натиск. Всичко това бе прекалено.

Колко души живеят около тебе като пеперуди около свещта. Ти ще ги търпиш, докато тяхното летение ти е нужно. И после ще ги разпъдиш. И понеже те няма да имат сили да се махнат от тебе, а ще се притискат все по-близо и по-близо до твоя пламък, един ден ще изгорят. Когато това изгаряне се случи, ти ще отърсиш техните изгорели крила от себе си. Нима твоят пламък ще стане по-малко светъл и хубав от това?...

… ама... Като застане срещу тебе човек – едно момче... Гледаш го нищо и никакво... Чудиш се как да му помогнеш... Откъде да знаеш, че в него живее дявол, по-опасен и от мамник?

Има друго едно нещо, за което ваксина няма и няма и да има – злото у хората. То се разпространява по-бързо от всеки вирус. И си расте... Расте! Него не можеш да го спреш, просто като си сложиш една маска на устата. Можеш да се опиташ да го заровиш някъде надълбоко – да го закопаеш. Но знаеш, че рано или късно то ще изпълзи пак от земята. Ще те надуши кат куче и ще те разкъса!

Немòй да се учиш да лъжеш, лудаче... Лъжата е отрова... Трови те отвътре. И цел живот тежи. Мислиш си: че мине време, че спре да тежи. Че олекне един вид! Ама она - не и не! Колко повече време минава, толко повече тежи... И те дърпа надолу все като... Като тежка котва към дъното.

Стигна до ъгъла на блока и по някакъв стар навик се облегна на стената. Точно така заставаше, когато играеха на криеница. И очите му отново се наляха със сълзи. Даде си сметка, че истинското щастие се крие в тихото и еднообразно ежедневие, в което сякаш нищо не се случва.

Айда се опомни, притисна чантата с документите и учебниците до гърдите си и се понесе обратно към къщи.Стотици такива понесени от вятъра на войната прашинки бягаха, но нямаше къде да избягат. Айда никога нямаше да забрави оная миловидна баба със забрадка, която стоеше до нея, кръстеше се, гледаше небето и плачеше. Сълзите се стичаха забързани по двете страни на набръчканото ѝ пребледняло лице: беше лицето на войната.

През последните години остана изумена колко много болка бе способна да побере в себе си, но докато стоеше на верандата до Такеру и с Изумо в ръцете си, осъзна, че никога досега не бе усещала толкова много любов.
Може би това беше отговорът, който Робин търсеше – простата магия, която я крепеше. Любов към това, което имаше, и към онова, което беше загубила. Любов въпреки болката.

What in the name of R.R.Martin was this!? Ако тази книга приключваше тук, щеше да заслужава чисти 5 звезди и аз нямаше да имам нищо против. Дано остане толкова хубава до края...

Като се вземат предвид уменията, силата и опитът на всички тях, беше много вероятно конфронтацията да се сведе до това кого от родителите си би подкрепил Мамору.
Но това не биваше да се случи.
Не и с Мамору, който беше искрен, верен и загрижен и за двамата си родители. Нито едно дете не биваше да бъде принуждавано да прави такъв избор.

Но едно беше да усещаш вятъра и водните капки, а съвсем друго - да анализираш и разбираш човешките действия.

— Какво е това? – попита той. (Хоул) – Ако си очаквала да получиш ултравиолетова теменужка или инфрачервено мушкато, май не ти се е получило много добре.
– На мен цветът ми прилича на някакво смачкано бебе – каза Майкъл, който също се беше приближил да погледне.
Цветето също го погледна

Тъмнината се разпуква откъм изток – пушечен дим и есенна мъгла са неразличими в това призрачно призори.

Прислуга – едва сега му минава през ума, – така наричат войниците, които стрелят с картечницата и се грижат за нея. Прислуга. При всяка атака машината почти винаги остава здрава, докато прислугата... тя просто се сменя. Сякаш човекът в тази война е просто прислуга на машини за убиване на друга прислуга на други машини.

— Трябва да спиш, за да пораснеш.
— Ама аз не искам да пойасна.
— Защо?
— Не и'кам да пойасна.
Ех, дете, кой би искал да порасне в този свят?
Оръдията загърмяват по-начесто, експлозиите се смесват и преливат една в друга.
Никой не заслужава да расте в един непораснал свят, въоръжен с картечници и тежка артилерия.

Откъде идва цялата тази лошотия, която прави от довчерашните румънски селяни сеячи на смърт вместо на жито?

Внезапно в храстите край пътя нещо изпърпори и оттам излетя една птица, която кацна на най-близкия висок надгробен камък. Фазан.
... Защо бе, тате? Защо не го стреля?...
Грехота е, сине. Хора почиват тук, не бива да ги стряскаме.
Ама нали са турци бе, тате?
Под земята няма турци, няма гърци, няма българи, сине. Една е за всички и всички сме едно под нея. Ама не го разбираме, докато я тъпчем отгоре.

Трябва да изтласкат врага отвъд вятърните мелници и да нощуват в тях...
...Каква е ползата въобще – мисли си Сава – от писането сега тук? То и от четенето каква полза е имало? Като сме чели това, което толкова по-умни хора от нас са писали, а и като сме писали това, което сме разбрали и запомнили, каква ни е файдата? Какво сме научили? Ето ни сега - въоръжени кости, жили и меса – тичаме да превземаме вятърни мелници.

Как стават тези неща, как се сприятеляваш с някого от първия момент? Как разпознаваш нечии очи, глас? Необяснимо нещо е човешкото лице и онази близост, която се случва или веднага, или никога.
Има хора, които сякаш някога отдавна си познавал, сега просто ги виждаш за пръв път.