YoGI > Recent Status Updates

Сегашният пламенен младеж би отскочил с ужас, ако биха ми показали неговия собствен портрет на старини. Вземайте прочее със себе си на път, когато излизате от меките юношески години и влизате в суровото ожесточаващо мъжество, вземайте със себе си всички човешки чувства, не ги оставяйте на пътя: после не можете ги прибра.

Ето какъв беше Ноздрев! Може би хората ще го нарекат изтъркан характер, ще почнат да казват, че сега вече няма ноздревци. Уви! Несправедливи ще бъдат ония, които ще почнат да говорят така. Ноздрев дълго още няма да изчезне от света. Той е навсякъде между нас и може би ходи само в друг кафтан; ала хората са лекомислено непроницателни, та човек в друг кафтан им се струва друг човек.

Ноздрев беше един вид исторически човек. Дето имаше повече хора и биваше и той, не минаваше без история. Без друго, все някаква история се случваше: или жандарми ще го изведат под ръка из салона, или пък приятелите му се принуждаваха да го изтикат.

На тоя свят дебелите по-добре от тънките умеят да нагаждат своите работи. Тънките служат повече за особени поръчки...; съществуването им е много леко, въздушно и съвсем несигурно. Пълните пък никога не заемат второстепенни места, а все първи, и щом веднъж седнат някъде, ще заседнат надеждно и здраво,тъй че по-скоро мястото ще затрещи и ще се огъне под тях, но те няма да изхвръкнат.

— Събуждаш у мен желанието за живот, Роуан. Не за оцеляване, не за съществуване. За живот – прошепна тя.

— Нормално е да допускаш грешки. Да вземаш решения, а после да съжаляваш за тях. В някои случаи не ни се предлага правилен избор, а само възможност да се спрем на най-приемливия от няколко лоши.

И тук Рот трябваше да се съгласи, че признанието, дори и завистта на околните бяха от ключово значение за собственото му удоволствие. Къде, запита се той, е удовлетворението да притежаваш желани придобивки, които другите почти никога не виждат? Това беше като да държи своята млада, руса жена заключена без достъп до обществото или да осъди мерцедеса си на доживотно заточение в гаража си.

— Тук се е намирала църквата...Точно над подземията. Било е напълно възможно да се разхождаш из горното ниво, да влезеш в църквата и така и да не разбереш какво се случва отдолу...
Марджъри пристъпи от крак на крак и Маркъс се опита да не я поглежда. Повечето хора на тоя свят живееха по същия начин – на горните етажи, без да си правят труда да поглеждат надолу.

— Татко, ти кога разбра, че харесваш мама? – попита тя на закуска... Беше толкова възрастен, че учителите на Марджъри го мислеха за неин дядо.
Той избърса устни със салфетката и се прокашля.
— Кой казва, че я харесвам?
Марджъри завъртя подигравателни очи и баща ѝ прихна.

... Много време ми трябваше да се сетя, че си роден от човек, пред когото имаше избор, докато ти самият никога нямаше да можеш да избираш и като че ли си го знаеше още от самото начало... Белите имат избор. Избират си работата, къщата. Могат да правят черни бебета, а после да си бият камшика, все едно никога не ги е имало... Белите избират и наместо черните.

Само преди седмици нюйоркски полицай бе застрелял петнайсетгодишно чернокожо момче, още ученик, за едното нищо. Случаят бе отприщил бунтовете, в които млади чернокожи мъже, а дори и жени, се опълчваха на полицията. По новините гледаха да изкарат, че вината е на черните от Харлем. На буйстващите, неконтролируеми, безпощадни чернокожи, които имаха наглостта да настояват децата им да не бъдат разстрелвани на улицата.

— Точно в това се състои проблемът с историята. Няма как да знаем онова, което не сме видели, чули и усетили на свой гръб. Налага се да разчитаме на думите на други... Ще повярваме на онзи, който има власт. Понеже именно той ще запише историята. Затова, когато учите история винаги трябва да си задавате следния въпрос: Чия история пропускам? Чий глас е бил потиснат, така че никой не го е чул?

... Когато излезеше от мините с останалите затворници, телата им бяха напластени с черен прах, а ръцете им горяха ли горяха.
Понякога Зи си мислеше, че тая пареща болка ще подпали въглищата и всички ще измрат под земята, ще измрат от болка.

— Богът на белия човек е баш кат' белия човек – продължи Ма. – Мисли си, че е единствен Бог точно както белият човек си мисли, че само той е човек.

– Конфликтите правят човека силен, но и коравосърдечен. Безпокоя се, че съм усвоила твърде много от второто и недостатъчно от първото. Но трябва да те предупредя за нещо... Ще се опитат – започна Ясна – да те определят като нещо, което ти не си. Не им позволявай... Колкото и да е иронично, те искат да определят личността ми предимно според онова, което не съм или в което не вярвам.

Можеш да бъдеш себе си, без това да означава нещо лошо. Можеш да признаеш, че действаш и мислиш по-различно от брат си, но и да се научиш да не виждаш това като недостатък.

Тя остана със скръстени ръце. Това беше черта, която споделяше с дъщеря си – присъщата ѝ склонност да се ядосва на проблемите, които не може да разреши. Сякаш се разочароваше от действителността, задето отказваше да се преподреди по по-удобен начин.

Тайната на щастието не беше в това да къташ всеки миг на радост и да се вкопчваш в него, а в това да се увериш, че водиш такъв живот, в който ще се срещат още много такива.

— Няма да ни оставят да ги принудим да дадат конкретен отговор.
...Това беше маниер, присъщ на политиците по целия свят. Разговорите вече започваха да му напомнят на усилията, които беше положил да привлече върховните принцове... Половинчат отговор след половинчат отговор, уклончиви обещания без никаква конкретика и насмешливи очи, които му се подиграваха в същото време, в което твърдяха, че са искрени.

Далинар може и да не обръщаше особено внимание на великите планове, които Гавилар и Садеас непрекъснато крояха, но беше войник. Познаваше бойното поле така, както една жена познава рецептите на майка си: може да не беше в състояние да назове точните количества и мерки, но усещаше по вкуса, че нещо не е наред.

Напоследък Крадла мразеше късмета. Беше ѝ трудно да приеме, че е имала некъсметлийски период в живота си, затова изобщо се беше отказала от късмета...
Колкото повече мислеше за това, толкова повече късметът ѝ се струваше обратното на това да бъде страхотна. Едното беше нещо, което правиш, другото беше нещо, което ти се случва, независимо какво правиш.

— На коя телесна част смяташ, че приличаш най-много? – попита той. — Дали си ръката, вечно заета да работи? Дали си умът, който дава напътствия? Чувстваш ли, че си по-скоро... крак може би? Носиш всички други, а рядко те забелязват?
— Да. Тъп въпрос.
— Не, не. Изключително важен е. Всеки е просто парче от нещо голямо – някакъв голям организъм, който съставлява този град. Такава е моята философия, нали разбираш?

— Хлапе, какво млъкна, да не си забравил да говориш?
Марк се бе втренчил в облегалката на пилотското кресло сякаш там имаше нарисувано нещо интересно.
— Не. Изплашен съм – призна той. Отдавна се бе отказал да се прави на храбрец пред ветерана.
— Изплашен си. Това е добре. Добрият войник винаги е изплашен. Това те прави нормален. Въпросът е как реагираш на страха – дали му надделяваш или той те пречупва.

— Имаш странната склонност да се завираш там, където могат да ти видят сметката! – скастри го ветеранът.
— Не знаех откъде да започна и какво да направя! – оправда се Марк.
— Понякога човек просто трябва да действа! – Той пусна ризата на Марк и двамата хукнаха – нагоре по хълма и далече от огъня.

Отпред, докъдето му стигаше погледът, се виждаше само суха безжизнена равнина. Нито едно дръвче. Нямаше дори храсти. Нямаше хълмове и планини. Само оранжево море от прах и камънаци, над което трептеше маранята, сякаш самият живот се бе изпарил и се възнасяше към безоблачното небе.

Томас скръсти ръце, затвори очи и пое дълбоко въздух. Беше му тежко на душата, усещаше мъката като физически натиск. Всичко това бе прекалено.

Колко души живеят около тебе като пеперуди около свещта. Ти ще ги търпиш, докато тяхното летение ти е нужно. И после ще ги разпъдиш. И понеже те няма да имат сили да се махнат от тебе, а ще се притискат все по-близо и по-близо до твоя пламък, един ден ще изгорят. Когато това изгаряне се случи, ти ще отърсиш техните изгорели крила от себе си. Нима твоят пламък ще стане по-малко светъл и хубав от това?...

… ама... Като застане срещу тебе човек – едно момче... Гледаш го нищо и никакво... Чудиш се как да му помогнеш... Откъде да знаеш, че в него живее дявол, по-опасен и от мамник?

Има друго едно нещо, за което ваксина няма и няма и да има – злото у хората. То се разпространява по-бързо от всеки вирус. И си расте... Расте! Него не можеш да го спреш, просто като си сложиш една маска на устата. Можеш да се опиташ да го заровиш някъде надълбоко – да го закопаеш. Но знаеш, че рано или късно то ще изпълзи пак от земята. Ще те надуши кат куче и ще те разкъса!

Немòй да се учиш да лъжеш, лудаче... Лъжата е отрова... Трови те отвътре. И цел живот тежи. Мислиш си: че мине време, че спре да тежи. Че олекне един вид! Ама она - не и не! Колко повече време минава, толко повече тежи... И те дърпа надолу все като... Като тежка котва към дъното.