YoGI > Recent Status Updates

Трябва да се почва отначало, а не от средата, от копейката, а не от рублата, отдолу, а не отгоре. Само тъй ще изучиш добре хората и живота, дето ще се въргаляш отсетне. Като изтърпиш върху собствената си кожа туй-онуй и като узнаеш, че всяка копейка е със златен гвоздей забита, и като минеш всички митарства, тогава ще поумнееш и ще се школуваш...

Джанс беше остаряла и бе кмет от толкова дълго време, отчасти защото довеждаше нещата докрай и отчасти защото успяваше да предотврати неприятни събития, но най-вече защото рядко влизаше в конфликти.

... "Селянинът живее съвсем прост живот, трябва да бъде запознат с предметите на разкоша, да му се внушат потребностите, по-високи от състоянието..." Зер те самите благодарение на тоя разкош са станали пачаври, а не хора и са пипнали дявол знае какви болести, и няма осемнайсетгодишно момче, което да не е изпитало всичко: и зъбите му изпадали, и главата му гола като мехур – та сега им се дощяло и тия да заразят.

Тази палатка бе заделена за хора, които бяха определени като твърде здрави, за да се нуждаят от лечението на Ренарин или Крадла, но все още имаха нужда от грижите на хирург. Те не умираха, да, не точно сега. Може би по-късно. Но всички умираха може би по-късно...
Стоновете и хленченето показваха, че хората намираха неумирането сега за малка утеха.

– Мислиш, че сме твърде непостоянни, нали? Че не можем да спазваме клетвите си.
– Аз не съм небесно духче – скара се капитанът. – Мога да видя, че разнообразието на човешкия вид е това, което ви дава сила. Способността ви да променяте мнението си, да вървите срещу онова, което някога сте смятали, може да бъде голямо предимство.

...но тъкмо в това време се появи полковник Кошкарев със сияещ вид и с хартия в ръка.
– Всичко е направено и е направено отлично! Човекът, за когото ви говорих, е безспорен гений. Заради това аз ще го поставя по-горе от всички и само за него ще отворя цял департамент. Погледнете каква светла глава и как само за няколко минути той реши всичко. (Продължава с писмо, в което се обяснява как нищо няма да се направи.)

– При това все тука съм живял: чакай да се опитам да поживея малко и в Москва. На, и синовете също ме предумват, искат столична просвета.
"Глупак, глупак! – мислеше си Чичиков. – Ще прахоса всичко, па и децата си ще направи прахосници. А пък имението е добро. Като погледнеш – и на мужиците е добре, и тям не е лошо. А като се просветят там из разни ресторанти и театри, всичко ще отиде по дяволите..."

Можеше да спомене събитие, което бе още прясно в ума му, и други, които също бяха присъствали, щяха да спорят за детайлите, тъй като всеки си го спомняше по различен начин... И все пак той не приписваше това на магия. Беше просто начинът, по който функционираха хората, леко променяйки миналото в умовете си, за да пасне на настоящите им вярвания.

– Не би трябвало да има цена в това да си принципен.
– Така ли? Ами ако когато вземеш правилно решение, се появеше едно духче, което моментално те благославяше с богатство, просперитет и безкрайно щастие? Тогава какво? Все още ли щеше да имаш принципи? Принципът не е ли в това, което даваш, а не в онова, което получаваш?..може би не трябва да очакваш животът да е по-лесен,защото избираш да вършиш нещо, което е редно!

– Когато се погледна в огледалото, виждам застаряващ мъж, най-добрите години на когото са в миналото, но като погледна в очите ти и се виждам все още в разцвета на силите си. Млад и непобедим!
...Разликата във възрастта между тях никога не бе притеснявала Ромили. Единственото важно беше, че се обичат и са щастливи заедно. И се смееха до сълзи заедно.

– Може да съм достатъчно богат, за да нося нова риза всеки ден от седмицата, но не съм разточителен – казваше той на Джулия. – Хората, които са небрежни с парите, не заслужават да ги притежават.

– Тя е изоставила дълга си?
– Тронът бе зает от човек, на когото му харесваше да седи в него.
– Дългът не е в това, което ти харесва. Дългът е да правиш онова, което се изисква от теб, в името на по-голямото добро. Не можеш просто да изоставиш отговорностите, защото така ти е скимнало.
... Понякога най-добрият начин да изпълниш дълга си, е да позволиш на друг – някой по-способен – да се опита да го поеме.

Той се опит да си го представи. Да не прекарва живота си в притеснение за грешките, които бе допуснал. Да не чува непрекъснато гласчета, шепнещи му, че не е бил достатъчно добър или че е предал войниците си
– По този начин никога няма да се изправиш срещу проблема – обясни Шалан.
– Би било по-добре, отколкото да не мога да функционирам.
– И аз това си казвам... Ясна твърдеше, че тази сила е илюзия на възприятията.

...Не трябваше ли да остри копието си, или... или да смазва нещо?
Е, според неговия опит войниците прекарваха малко време в правене на войнишки неща. Вместо това им отнемаше векове да ходят насам-натам, да чакат или – в неговия случай – да им крещят, че са ходили насам-натам или са чакали на грешните места.

– Как живее човек, след като вземе подобно решение? Особено ако след време разбереш, че си направил грешния избор?
– Това е то саможертва, нали? – тихо отвърна Таравангян. – Някой трябва да носи отговорността. Някой трябва да бъде повлечен от нея, съсипан от нея. Някой трябва да опетни душата си, за да могат други да живеят.
– Но ти си добър крал, Таравангян. Не си спечелил трона си с убийства.
– Има ли значение?

– Ужасно е – заговори Шута и пристъпи обратно до нея – да бъдеш наранен. Нечестно е, ужасно и отвратително. Но, Шалан... всичко е наред, ако продължиш да живееш.
...– Има определени неща, които знам, Шалан. Това е едно от тях. Можеш. Открий баланса. Приеми болката, но не приемай, че си я заслужила.

Хората от тая класа имат много странен обичай. Ако го попиташ направо за нещо, никога няма да си припомни, няма да порови в главата си и дори ще отговори просто, че не знае, а пък ако го попиташ за нещо друго, ще преплете и онова и ще го разправи с такива подробности, каквито ти дори не желаеш.

... А той допусна да се издаде за тях продавателно, сам дори игра ролята на Плюшкинов пълномощник и ако всичко туй стигне до знанието на генерал-губернатора – тогава? Затова той не спомена повече нищо, само че го каза на тоз-онзи, и изведнъж и този, и онзи побледняха; страхът е по-заразителен от чумата и се предава мигом. Всички веднага изнамериха у себе си такива грехове, каквито съвсем нямаха.

— Случайно познавам много хора, които не са ти, Шуте. Дори харесвам някои от тях.
— Внимавай. Хора, които не са аз, са склонни към спонтанни изблици на искреност.
— И това е лошо?
— Разбира се! "Искреност" е дума, която хората използват, за да оправдаят хроничната си тъпота.

— Обедини ги.
— Опитвам се – прошепна той.
Защо никога не успяваше да убеди хората с мирни средства? Защо не можеше да ги накара да го послушат, без преди това да ги разкървави – или, обратното на това, да ги хвърли в смут със собствените си рани?

Сегашният пламенен младеж би отскочил с ужас, ако биха ми показали неговия собствен портрет на старини. Вземайте прочее със себе си на път, когато излизате от меките юношески години и влизате в суровото ожесточаващо мъжество, вземайте със себе си всички човешки чувства, не ги оставяйте на пътя: после не можете ги прибра.

Ето какъв беше Ноздрев! Може би хората ще го нарекат изтъркан характер, ще почнат да казват, че сега вече няма ноздревци. Уви! Несправедливи ще бъдат ония, които ще почнат да говорят така. Ноздрев дълго още няма да изчезне от света. Той е навсякъде между нас и може би ходи само в друг кафтан; ала хората са лекомислено непроницателни, та човек в друг кафтан им се струва друг човек.

Ноздрев беше един вид исторически човек. Дето имаше повече хора и биваше и той, не минаваше без история. Без друго, все някаква история се случваше: или жандарми ще го изведат под ръка из салона, или пък приятелите му се принуждаваха да го изтикат.

На тоя свят дебелите по-добре от тънките умеят да нагаждат своите работи. Тънките служат повече за особени поръчки...; съществуването им е много леко, въздушно и съвсем несигурно. Пълните пък никога не заемат второстепенни места, а все първи, и щом веднъж седнат някъде, ще заседнат надеждно и здраво,тъй че по-скоро мястото ще затрещи и ще се огъне под тях, но те няма да изхвръкнат.

— Събуждаш у мен желанието за живот, Роуан. Не за оцеляване, не за съществуване. За живот – прошепна тя.

— Нормално е да допускаш грешки. Да вземаш решения, а после да съжаляваш за тях. В някои случаи не ни се предлага правилен избор, а само възможност да се спрем на най-приемливия от няколко лоши.

И тук Рот трябваше да се съгласи, че признанието, дори и завистта на околните бяха от ключово значение за собственото му удоволствие. Къде, запита се той, е удовлетворението да притежаваш желани придобивки, които другите почти никога не виждат? Това беше като да държи своята млада, руса жена заключена без достъп до обществото или да осъди мерцедеса си на доживотно заточение в гаража си.

— Тук се е намирала църквата...Точно над подземията. Било е напълно възможно да се разхождаш из горното ниво, да влезеш в църквата и така и да не разбереш какво се случва отдолу...
Марджъри пристъпи от крак на крак и Маркъс се опита да не я поглежда. Повечето хора на тоя свят живееха по същия начин – на горните етажи, без да си правят труда да поглеждат надолу.

— Татко, ти кога разбра, че харесваш мама? – попита тя на закуска... Беше толкова възрастен, че учителите на Марджъри го мислеха за неин дядо.
Той избърса устни със салфетката и се прокашля.
— Кой казва, че я харесвам?
Марджъри завъртя подигравателни очи и баща ѝ прихна.

... Много време ми трябваше да се сетя, че си роден от човек, пред когото имаше избор, докато ти самият никога нямаше да можеш да избираш и като че ли си го знаеше още от самото начало... Белите имат избор. Избират си работата, къщата. Могат да правят черни бебета, а после да си бият камшика, все едно никога не ги е имало... Белите избират и наместо черните.