YoGI > Recent Status Updates

Има друго едно нещо, за което ваксина няма и няма и да има – злото у хората. То се разпространява по-бързо от всеки вирус. И си расте... Расте! Него не можеш да го спреш, просто като си сложиш една маска на устата. Можеш да се опиташ да го заровиш някъде надълбоко – да го закопаеш. Но знаеш, че рано или късно то ще изпълзи пак от земята. Ще те надуши кат куче и ще те разкъса!

Немòй да се учиш да лъжеш, лудаче... Лъжата е отрова... Трови те отвътре. И цел живот тежи. Мислиш си: че мине време, че спре да тежи. Че олекне един вид! Ама она - не и не! Колко повече време минава, толко повече тежи... И те дърпа надолу все като... Като тежка котва към дъното.

Стигна до ъгъла на блока и по някакъв стар навик се облегна на стената. Точно така заставаше, когато играеха на криеница. И очите му отново се наляха със сълзи. Даде си сметка, че истинското щастие се крие в тихото и еднообразно ежедневие, в което сякаш нищо не се случва.

Айда се опомни, притисна чантата с документите и учебниците до гърдите си и се понесе обратно към къщи.Стотици такива понесени от вятъра на войната прашинки бягаха, но нямаше къде да избягат. Айда никога нямаше да забрави оная миловидна баба със забрадка, която стоеше до нея, кръстеше се, гледаше небето и плачеше. Сълзите се стичаха забързани по двете страни на набръчканото ѝ пребледняло лице: беше лицето на войната.

През последните години остана изумена колко много болка бе способна да побере в себе си, но докато стоеше на верандата до Такеру и с Изумо в ръцете си, осъзна, че никога досега не бе усещала толкова много любов.
Може би това беше отговорът, който Робин търсеше – простата магия, която я крепеше. Любов към това, което имаше, и към онова, което беше загубила. Любов въпреки болката.

What in the name of R.R.Martin was this!? Ако тази книга приключваше тук, щеше да заслужава чисти 5 звезди и аз нямаше да имам нищо против. Дано остане толкова хубава до края...

Като се вземат предвид уменията, силата и опитът на всички тях, беше много вероятно конфронтацията да се сведе до това кого от родителите си би подкрепил Мамору.
Но това не биваше да се случи.
Не и с Мамору, който беше искрен, верен и загрижен и за двамата си родители. Нито едно дете не биваше да бъде принуждавано да прави такъв избор.

Но едно беше да усещаш вятъра и водните капки, а съвсем друго - да анализираш и разбираш човешките действия.

— Какво е това? – попита той. (Хоул) – Ако си очаквала да получиш ултравиолетова теменужка или инфрачервено мушкато, май не ти се е получило много добре.
– На мен цветът ми прилича на някакво смачкано бебе – каза Майкъл, който също се беше приближил да погледне.
Цветето също го погледна

Тъмнината се разпуква откъм изток – пушечен дим и есенна мъгла са неразличими в това призрачно призори.

Прислуга – едва сега му минава през ума, – така наричат войниците, които стрелят с картечницата и се грижат за нея. Прислуга. При всяка атака машината почти винаги остава здрава, докато прислугата... тя просто се сменя. Сякаш човекът в тази война е просто прислуга на машини за убиване на друга прислуга на други машини.

— Трябва да спиш, за да пораснеш.
— Ама аз не искам да пойасна.
— Защо?
— Не и'кам да пойасна.
Ех, дете, кой би искал да порасне в този свят?
Оръдията загърмяват по-начесто, експлозиите се смесват и преливат една в друга.
Никой не заслужава да расте в един непораснал свят, въоръжен с картечници и тежка артилерия.

Откъде идва цялата тази лошотия, която прави от довчерашните румънски селяни сеячи на смърт вместо на жито?

Внезапно в храстите край пътя нещо изпърпори и оттам излетя една птица, която кацна на най-близкия висок надгробен камък. Фазан.
... Защо бе, тате? Защо не го стреля?...
Грехота е, сине. Хора почиват тук, не бива да ги стряскаме.
Ама нали са турци бе, тате?
Под земята няма турци, няма гърци, няма българи, сине. Една е за всички и всички сме едно под нея. Ама не го разбираме, докато я тъпчем отгоре.

Трябва да изтласкат врага отвъд вятърните мелници и да нощуват в тях...
...Каква е ползата въобще – мисли си Сава – от писането сега тук? То и от четенето каква полза е имало? Като сме чели това, което толкова по-умни хора от нас са писали, а и като сме писали това, което сме разбрали и запомнили, каква ни е файдата? Какво сме научили? Ето ни сега - въоръжени кости, жили и меса – тичаме да превземаме вятърни мелници.

Как стават тези неща, как се сприятеляваш с някого от първия момент? Как разпознаваш нечии очи, глас? Необяснимо нещо е човешкото лице и онази близост, която се случва или веднага, или никога.
Има хора, които сякаш някога отдавна си познавал, сега просто ги виждаш за пръв път.

Аз останах навън, загледан в лунната пътека по Дунава, и ме затерзаха мисли за всичко онова, което исках да правя със себе си, за всички планове, които имах, а все отлагах. Животът дотук ми даваше отсрочка. Смъртта, дали и тя ще ми даде?

Клюките, които пренебрегвах, защото мислех, че са незначителни. Каква огромна грешка! Думите имат власт; те превръщат лъжите в реалност, изграждат репутации и ги разрушават.

Наричах Шу-сяо по име, но с нея бяхме близки приятелки. Равни. Него наричах единствено "капитан Уън-джъ", а той ме наричаше "стрелец Син-ин" — всичко друго беше немислимо. Бяхме се шегували, разменяли остроумия и дори спорили, но това щеше да е прекрачване на границата към по-неофициална територия, премахване на бариерата между нас.

... усещах се празна като съборен съд с вино, който е разлял съдържанието си в безразличната пръст.

— Никога няма да израснеш, ако правиш само това,в което най-много те бива — каза ми тя. – Най-трудните неща често са най-важните.

— ...Не платих ли 1200 долара за мръсната ти кожа и всичко, което има в нея? Сега са мои и тялото, и душата ти!...
Въпреки непоносимите болки тези думи пробудиха дълбоко ликуващо чувство в душата на Том. Той изведнъж се изправи, повдигна към небето обляното си в кръв и сълзи лице и извика:
— Не! Не! Не! Моята душа не принадлежи на вас, господарю! Вие не сте я купили и не можете да я купите! Над нея вие нямате власт.

Но разликата е голяма — масата или столът нищо не чувстват, а на човека въпреки закона, който гласи, че "той се купува, продава, оценява като движимо имуществото", не може да му се отнеме душата с малкия ѝ свят от надежди, страхове, желания, спомени и обич.

... Той се усмихваше, разговаряше, четеше вестници, спореше по политиката и се занимаваше с делови въпроси. И кой можеше да види, че тази безгрижна външност е само празна черупка върху едно сърце, превърнато в хладен и мрачен гроб...
— Не знам... Във всеки случай той никак не ми съчувства — каза Мари. — Не ми е казал нито една топла дума...
— Всяко сърце самò знае мъката си — отвърна студено мис Офелия.

— Помни ми думата: ако има нещо, което се изявява със силата на божествен закон в нашата епоха, то е, че масите ще въстанат и потъпканите ще вземат връх над нас.
— Това е една от тези червени републикански дивотии, Огъстин! Защо не се отдадеш на политика? От тебе би станало прекрасен площаден оратор. Ти имаш всички данни да успееш. Все пак надявам се да умра, преди да настъпи златният век на твоите мръсни маси.

— Тези многознаещи негри са страшно неприятни и дръзки, затова ги и дамгосват — обади се от другия край на стаята един грубоват човек. — Ако те се държаха както трябва, това нямаше да им се случва.
— Което ще рече: Господ ги е направил хора и не е така лесно да ги превърнеш в животни...
— Никаква полза нямат господарите от такива многознаещи негри — продължи другият, без да забележи насмешката в думите на събеседника

...Бащата дойде разярен и се развика, че ще ми даде да разбера кой ми е господар. Върза ме за едно дърво, накърши пръчки и каза на сина си, че може да ме бие, докато се умори. И той го направи. Ще го накарам да си спомни за това някой ден! Лицето на младия човек потъмня, в очите му блесна пламък, от който младата жена потрепери.
— Кой направи този човек мой господар? Ето това искам да знам?

Помолили бяха една млада жена да ги снима с техния фотоапарат и се оказа най-хубавата им снимка заедно. Миг на щастие, запазен завинаги. А сега - изгубен за вечността.

Всеки притежава извор на емоции в себе си, някой по-дълбок от тези на другите. Тя го възприе като свой дълг - на негова жена, приятел и човек - да му помогне да замени отровата, която след катастрофата беше замърсила извора на емоциите му, с благородната субстанция, която едно време съществуваше там.

Можеше ли да има нещо по-съкрушаващо емоционално или по-изцеждащо физически от това да гледаш как детето ти се бори за живота си? Цялата любов и обгрижване, които изпълват всяка клетка от тялото ти подобно на трета верига ДНК още от момента, в който научаваш за съществуването му, и чувствата, които не биха могли да стават по-силни, а те всъщност се засилват с всяка негова усмивка, сълза, звук и мисъл...