Наш ред е! Quotes

“(...) в традиционното българско средно образование ученикът е задължен да назубря факти, а не да научава практики; той е нагаждан по-скоро да следва уморено, отколкото да създава и води вдъхновено; на децата не се дава пространство за крилата им, а се изрязват по шаблон още в първия учебен ден; учителите рядко търсят мнението им, а им пълнят главите с мнението на „авторитети“ по тези въпроси; не ги учат как да мислят, а какво да мислят. Всичко това рано или късно създава, най-общо казано, два типа ученици: послушници, които нямат способност да се опълчат, знаят твърде много, но не могат почти нищо, и бунтари без кауза, които скачат срещу градски контрольори, но не срещу статуквото. Онези, които едновременно се бунтуват и притежават солидно знание зад действията си, са дело на самообразованието и опита след училище.

(...) опираме до следващия фактор - медиите. Те са тези, които оформят публичния образ на ученика и студента. (...) На преден план изниква следното противоречие – преди се е пропагандирал образът на идеалния младеж бригадир, член на партията, и едновременно с това били критикувани лошите прояви, като използване на жаргон и самотата, а сега, когато би следвало хоризонтът да е отворен, медийният фронт използва само един образ – отрицателния. За младите се говори, че са пияници, развратници, че харчат парите на мама и на татко по дискотеки, че се бият до смърт, че нямат мечти, че са мързеливи. (...) Често ученикът не вярва, че може да бъде друг освен този, проповядван му от новинарските емисии и интернет и който се привижда на уморените родители, навъсените съседи или преднамерените учители. Новодошлият от провинцията студент пък си мисли, че е дошъл в място за оргии, но не и за учене. Той няма да потърси библиотеката, която работи до полунощ, защото не знае дори, че съществува, но ще отиде на партита с евтин алкохол, фъстъци и ориенталски ритми.

Ето защо, когато се появиха Ранобудните студенти и окупирахме зали из цялата страна, една от първите реакции беше: „Наистина ли?!“. По-нататък, именно заради върлуващите стереотипи и образи на младото поколение, медиите търсеха сензации с употреба на алкохол, сексуални оргии и какво ли не. Определени медийни групировки и повлияни от тях хора не дадоха шанс на Ранобудните студенти. Не повярваха, че на портата имаше дрегер за идващите, че охраната обикаляше вечер по чорапи дали някой нарушава общите правила. Вътре властваше духът на аскета, не на хедониста. Ние извършихме културно преобръщане към повече отговорности и независимост, а не бунт на развратните нрави.

Окупацията създаде възможност за нов лик сред информационния поток. Образът на младите, които се борят с несправедливостите и се наричат ранобудни, искат повече морал, по-малко корупция, повече смелост у хората и по-добро бъдеще в страната си, а не извън нея. Този образ не може да постигне бърза печалба за никого (...), но е благодатен за обществата, мислещи няколко години напред.”
― Ивайло Динев, Наш ред е!

“За повечето ректори университетът е просто сбор от цифри, а студентът - факултетен номер, който внася допълнителни средства в бюджета. В известен смисъл, с окупациите ректорите за пръв път узнаха какви са автентичните студентски стремежи.”
― Ивайло Динев, Наш ред е!

“За разлика от политическия [не]успех, окупацията постигна много в културата ни. Поколенията оттук насетне биха могли да бъдат по-автономни и революционно настроени. Рядко биха се излъгали от думите на политиците. Биха се организирали много по-лесно, защото окупацията бе пример (...), който доказва, че дори една малка група хора може да обърка сценария на олигархията, да привлече обществената подкрепа и да създаде своя независима територия. (...) Стотици хиляди българи [през 2013 г.] (...) задаваха въпроси и търсеха отговори заедно. Оставиха настрана временните наслади, за сметка на жертвата за общото благо. (...) Много от тях преди това преди това страдаха, защото се чувстваха самотни в борбата си срещу отвратителното, а сега най-сетне намериха своите съмишленици. (...)

След преживяното осъзнавам, нужни са ни институции и правила, които повече вдъхновяват доброто у нас (...) имам предвид – да отглеждаме бъдещите поколения с любов и да ги научим на отговорност, самостоятелност и солидарност. Преди всичко друго светът има нужда от просвещение и просвещенци, от по-устойчива промяна в училището. В образователните институции да се започне със смяна на модела и учебния материал. Децата ни ще порастват с дни, ако участват в часове по гражданско образование, ако дебатират повече помежду си, ако бъдат поставени в среда, която мотивира взаимното достигане до успеха. (...) активистите повече от всеки друг се нуждаят от опознаване на страната и изслушване на гласовете от селата, от пенсионерските клубове, от цеховете, от крайните квартали. Обществото ни се нуждае от разговори очи в очи, от действително съжителство, от солидарност. Убеден съм – ако настоящите естествени лидери влезнат в училищните стаи, ако хвърлят сили в просперитет за мнозинството, след време ще имаме насреща армия от революционери, носители на просвещенски ценности, иноватори в своите области и морални политици. Те просто ще преобърнат страната.

Окупацията бе само началото.”
― Ивайло Динев, Наш ред е!

“Грешката, която допускат повсеместно активисти и политици, е увереността, че говорят „истината“, гарнирано с безсърдечното им държание, пречещо със своя елитаризъм и отричане на „другия“. И както предполагат законите на джунглата, един удар продължава в поредица от удари. Без никакво уважение. Това прояжда движението.

Окупацията обаче бе различна. Тя бе основана на радикалната етика за равенство между мненията и интерпретациите. (...) Всеки имаше право да изказва своето мнение, но бе задължен да изслушва, без значение дали е съгласен или не.”
― Ивайло Динев, Наш ред е!

“Според други изчисления (...) в центъра на София на 12 ноември [2013 г.] е имало почти седем хиляди полицаи. (...) Съжаляваме, защото, ако през деня хората бяха излезли масово навън, за да ни подкрепят физически, това правителство щеше да падне още същата вечер. Полицаите споделяха тихо: „Ако сте десет хиляди, ще се отдръпнем“.”
― Ивайло Динев, Наш ред е!

“Не бяхме изминали и сто метра, когато студенти привикаха за помощ откъм кръстовището пред Народна библиотека. Когато стигнахме, видяхме срещу нас бял автобус, пълен с полиция. Хванахме каквото има по улицата – павета, бетонни конструкции, боклукчийски кофи, та дори саксии от близките кафенета. После се струпахме зад тях и стиснахме зъби в очакване на сблъсъка.

Като носорози тръгнаха срещу нас в атака конвой полицаи. Заудряха ни с рамена и ръце. Ние не помръдвахме. Удариха пак. Не помръднахме. Удариха пак. „Защо ги пазите тези престъпници? Защо?!“ – не се уморявахме да питаме. Удариха пак. „Ние се борим за бъдещето на страната си! Не сме срещу вас!“ Удариха пак. „Нека се борим заедно срещу онези там!“ Удариха пак. Не помръднахме. Един заговори: „И аз съм недоволен. Искам детето ми да живее в друга държава.“ „Защо не протестирате?“ – попитахме. Удариха пак. „Какво ще се получи? Какво? Ще дойдат пак същите!“ – продължи полицаят. Не помръдвахме. Не си чувствахме ръцете. Толкова ги бяхме стиснали един в друг.”
― Ивайло Динев, Наш ред е!

“Дори онези, които бяха против окупацията, намираха у мен човек, с когото могат да си поговорят. Помня, че студенти по право бяха дошли при нас с думите „Не сте прави!“, а си тръгнаха с: „Говори по-често пред медиите!“. Подобни случаи ме накараха да осмисля поведението си вътре. И вместо да се захласна и да развия диктаторски маниер, станах по-внимателен. Знаех, че нося повече отговорност за думите си, отколкото преди. Знаех, че това, което кажех, можеше да преобърне общото мнение на събранието и да го насочи в друга посока. Това ме накара да смятам за по-правилно първо да изслушвам, а после да говоря. И когато се изкажа, да бъде чрез синтез от чутото досега, отколкото да налагам моето виждане. Исках да спомагам за достигането на обща позиция, а не да налагам моята на другите. Не желаех да се превръщам в диктатор на мнение, нито пък в манипулатор. За мен това беше разликата между шеф и лидер. Първият налага своите виждания, а вторият се опитва да разбере другите. Когато съм заставал с твърди позиции, било е в моментите на крайни различия и спорове. Всъщност когато съм се страхувал, че сами ще развалим всичко заради инат и липса на толерантност към чуждото мнение. Това бе и най-използваният от мен мотив – да не допускаме, че само собствените мисли са валидни и истинни, а да се вслушваме един в друг и да търсим онова, което ни обединява, а не, което ни разделя.”
― Ивайло Динев, Наш ред е!