Теодора Димова > Quotes

“Любовта като глагол. А не като съществително. Любовта като действие, а не като съзерцание или настроение.”
― Теодора Димова, Четири вида любов

“Човек има отношение само с Бог, Юра, казала Адриана, каза Юра, Отношенията не са между човек и човек, а само между човек и Бог. Това е много важно да се проумее, Юра, казала Адриана, защото тогава нашият живот не е вече само наш, а става общ. Бог се превъплъщава в човек, когото обичаме или мразим, който ни пречи или помага, който ни вдъхновява или унижава, понякога в редки мигове го разпознаваме, в повечето случаи обаче не. Ние нямаме врагове или приятели, близки или далечни, познати или непознати хора, Юра, казала Адриана, каза Юра, всичко е едно. Всичко е едно.”

"Адриана”
― Теодора Димова

“Харесва ми лятото в "Майките". Нарисувано е, както аз го виждам. Ето две негови картини:

...хвана я за ръка и тръгнаха нагоре по безлюдната улица в горещото лято, в праха, в неподвижния въздух, в застоя на ленивия неделен следобед..."

Не кървяха, а ослепяваха.

Ослепяваха в светлината на юни, в смълчаната следобедна улица, в неделната прах на лятото, под черниците, които зрееха, ослепяваха.

Нямаше думи.”
― Теодора Димова

“„Тогава се случи да го видя. Ден преди да потъна, ден преди да премина през онзи праг – безвъзвратен, се случи да го видя. Не бях го търсила, не бях мислила за него. Дори изобщо не бях мислила за него. Това се случва с всеки, не само с мене, но повечето хора пропускат да го забележат. Повечето хора не го вярват. Повечето хора не вярват на себе си, Юра, това е удивително, казала Адриана, каза Юра. Изобщо повечето хора не са сигурни в себе си и не виждат това, което им се случва. Повечето хора преминават през онова, което им се случва, като слепци, до такава степен не разбират и не проумяват. Не само това – повечето хора дори се страхуват да видят, да проумеят, да почувстват, да поемат в се бе си онова, което им се случва, Юра, казала Адриана, каза Юра. Да, страхуват се. Страхът е в основата на всичките ни беди, цялото ни нещастие. Макар че в онези месеци на мъртвешка светлина тя била загубила напълно чувството за страх, както била загубила и всички останали чувства.”
― Теодора Димова, Адриана

“Половин век живот да не е твой, трудно е за обяснение. А именно това изяденото, празното, е мое, защото друго нямам, не знам дали ме разбирате, дали не звучи, как да кажа, налудничаво.”
― Теодора Димова, Поразените

“Искам да повторите след мене всички заедно - аз не съм повече джебчия". Те в един глас вкупом и с усърдие повторили -"аз не съм повече джебчия". "Аз не съм повече престъпник" - повторили със същото усърдие. Сега отново всички заедно - "аз не съм повече убиец". Те повторили. "Аз съм вече пролетарий". Те пак в един глас - "аз съм вече пролетарий".”
― Теодора Димова, Поразените

“Оказваше се, че имало и други места, и други светове освен големия и неуютен апартамент, из чиито неприветливи стаи тя бавно се разхождаше в очакване на неизбежното смрачаване, което щеше да я прикове върху леглото й със своята безизходност, което щеше ден след ден да изчегъртва от нея вродената радост, вродения смях на всяко дете.”
― Теодора Димова, Поразените

“той я стисна в ръцете си толкова силно, че тя не можеше да диша, притискаше я силно до себе си, първо се влюбих в името ти, Керана, в тази първичност на името ти и после в къдравите ти водопадни коси и после в жилавото ти и силно тяло, но първо беше името ти, Керана, и после косите ти, гърдите ти, тялото ти, когато ми е невъзможно повече да пиша, когато ми е невъзможно повече да живея, започвам да изписвам името ти, Керана, да изписвам Йордан, Керана, Лия, да ги повтарям наум, тази музика на имената ни, Керана, а не само на имената ни, изобщо музиката между нас”
― Теодора Димова, Майките

“какво прави един човек ако не пише? Как проумява света? Кога е щастлив? Чрез какво преработва, чрез какво мисли живота? Само като го наблюдава? Абсурд! А при един писател животът и писането са свързани, писането е начин да се живее повече, по-надълбоко, по-наясно, по-навътре, повече, защото, когато един писател пише, той живее дори много по- интензивно, отколкото в самия живот!”
― Теодора Димова, Майките

“А тя не само не можеше да се справи със загубата на Михаил и с участта си на самотна майка, а в новия и празен апартамент се разпадна като кукла на конци на отделните си части, които бяха скъсали връвчицата, която ги обединяваше. Сия рухна пред проблемите с възпитанието на Александра, пред годините на неизживения си все още живот, които й се струваха непосилни и заплашителни със своята необятност и липса на смисъл, със воята пустота. Не се справяше и със самотата си, с изчезналата и заключена като че ли завинаги взаимност с което и да е друго човешко същество. Животът й беше останал без кръв и без смисъл.”
― Теодора Димова, Поразените

“От оръжейната получаваха чрез специална бележка от главния секретар на армията патрони за съответната вечер за парабелумите или валтерите си. Много често се налагаше да взимат и прави лопати, а също и колци, патроните често не достигаха, а понякога се оказваше, че траповете и ямите, които би трябвало да бъдат специално подбирани, се оказваха недостатъчно дълбоки и труповете се оказваха плитко заровени. През следващите дни дивите животни ги изравяха и започваха да разнасят части или кости из околността, така че жителите на близкото селище не беше трудно да се досетят както за мястото, така и за времето на деянието и между жителите на съответното селище тръгваха слухове, които пък от своя страна създаваха допълнителна работа, защото слуховете трябваше да бъдат изкоренени веднъж и завинаги.”
― Теодора Димова, Поразените

“Комунизмът убива цветовете на света, неговата привлекателност, аромати, красота. Най-зловещият и зловонен за баща ви белег на комунизма беше липсата на дух и именно тази бездуховност и присъщата ѝ грозота ще стане всепроникваща, вездесъща”
― Теодора Димова, Поразените