Димитър Тодоров's Blog: Читателски дневник

Чинарите зашумяха by Емил Коралов

My rating: 4 of 5 stars


Имам нов любим комунистически писател! Емил Кoралов. Уловката тук е, че изобщо не съм си представял, че мога да имам такъв. А обяснението е дистанцията на времето – достатъчно дълга за да се възприема написаното без политическа емоция и достатъчно къса, за да разполагам с личен опит и познания, така че изобщо да разбера за какво се говори. Тук имаме пълнокръвна картина на живота в малкия град в България като съвкупност от персонажи и пейзажи в началото на 1960-те. Това са годините, когато малкият град е на печелившия край на вътрешната миграция (за сметка на селото). Строят се същите тези заводи, културни домове, хоремази, които половин век по-късно ще линеят изтърбушени и изоставени, защото народът се е изнесъл по други места. Но какво например е това организационно тяло „градски комитет“, което разполага с някакви „секретари“, които запълват времето си със задкулисни интриги един срещу друг с методи и хрумки, за които и Макиавели си води бележки. А после узаконяват надмощието си публично на „пленуми“. Дали това са архаични синоними на „кметство“, „секретарки“ и „избори“? Или нещо съвсем различно? Вече проверих! По-млади от мене потенциални читатели нямат абсолютно никаква идея по въпроса. А и надали изобщо са потенциални читатели, макар че точно такава книга би могла да разсея мъглата над бялото петно, обобщено като „соца“, в съзнанието им. А обобщението само по себе си е погрешно. Абе, бай Тошо кога беше дошъл на власт? Май никога не съм знаел. Признава си представителят на Поколение Z. Да, не си знаел. Не е в началото. С бай Тошо се свързва така наречената априлска линия, която на културната сфера се отразява с относително размразяване на сталинистките догми. Лоши фашисти (и дребни буржоа) срещу добри комунисти (предимно работници) вече е надживяно. Позволени са и лоши комунисти. А на добрите са разрешени всякакви средства в борбата срещу тях, включително чистопробен шантаж по случаи на битово разложение (прелюбодействие, библ.). Чрез пресата. Ама тя не беше ли безалтернативният глас на градския комитет? Именно! Да не вземете да се объркате нещо. Даже е разрешено на уважавани учителки от царско време да дърпат публично ухото на покомунистичили се бивши ученици, които са се самозабравили в преизпълнението на плана за реквизиране на жито от нарочени за кулаци бедни селяни. Тоя роман на съвременна (тогава!) тема си е направо програмен за първите "априлски" години. И е любопитно да се чете между редовете какво от размразяването харесва на автора и какво не. Единствените безпардонно окарикатурени образи са младите напиращи за изява провинциални литератори, които се прехласват изключително по западни течения - то Кафка, то Керуак, то Камю. Редакторът сталинист на пловдивското литературно списание, озовал се изведнъж в глуха линия на обещаната кариера към София, е иронизиран (предимно като похотливец), но иначе - пощаден. А стъпилият здраво върху земята (от която черпят сокове чинарите!), старомоден, но - народен, писател, краевед и есеист (май няма дума "очеркист" пък точно забравеното понятие очерк е водещият жанр за редакционни материали през периода) е най-светлият образ. И най-вдъхновено комунистическият. И най-трагичният. За сравнение - честността на сина му, заради която се завихря цялата драма, не е идеологически подкована, а съвсем естествена младежка (съвременната дума, която пък онези тогава не биха разбрали е "генерична"). С нея би могъл да спечели симпатии на връстници от всякакви епохи. Които да вземат страна по личната му любовна дилема. Спрямо компрометирала се точно в полето на честността, ловяща мъжките погледи инженер-химичка. Амбициозна да избяга от скромния си габровски занаятчийски произход по разстланите при новия ред пътеки за развитие. Или поне - нагаждане! Чрез образование и/или връзки към (умерена!) консуматорщина. Социалистическият реализъм готов отговор по интимния въпрос не дава и интригата се задържа до последната страница. По всички останали въпроси - дава. Естествено, че първият секретар ще е по-здравата сила от втория (Партията, същи вековен чинар, не може да е сгрешила), а най-идеологически уязвимото звено в ръководството на завода, ще е зам-директорът по търговската част. Пари и пазари не са сред изконните комунистически ценности, западногерманска валута и марки автомобили - още по-малко. Но пък социализмът е дотолкова уверен в победата си навеки, че толерира публично изказани мнения, че Западна Германия превъзхожда Източна, без да праща директно в Белене. Защото не се очаква да бъдат възприети сериозно. Изказани от безперспективен персонаж от миналото, на когото вече е взета нивата, но благосклонно не е докаран до просешка тояга. А само до говедарска!



View all my reviews

Рачешката by Günter Grass

My rating: 4 of 5 stars


Плавам на стогодишен параход (за протокола: швейцарски) и чета книги за корабокрушения и недостатъчни спасителни лодки!

Ако в едно свободно общество си затваряме очите за една неудобна тема и си я самоналагаме за табу, то не би трябвало да се учудваме, ако рано или късно тя ще бъде разровена, но разказът бъде поет от радикалите. Били те леви или десни. Които пак не трябва да се учудваме, ако открием сред най-близките си. Възползващи се от новооткритите неограничени възможности, предлагани от ранния интернет. И се стигне до драматични последствия. Или пък … Холивуд засенчи нашата рекордна за всички времена морска трагедия с един колосален блудкаж с много по-малко удавници. Затова тази история трябва да бъде разказана. И то - точно от Гюнтер Грас, като логично продължение на темите за Данциг и Източна Прусия, по които вече е работил. Напред-назад, рачешката, от всякакви гледни точки с фокус върху фаталната тройка – един евреин отмъстител в Швейцария; един възвеличен за мъченик средна ръка нацистки функционер, и един бягащ от военен съд подводничар садист с молдовско-украински произход, въздигнат за герой в Русия не по съветско, а по Елциново време. Това е историята на масовата вълна преселници (според историографията на Източна Германия) и бежанци (на Западна) от Източна Прусия на запад пред настъплението на Червената армия. И трагедията на потопения от съветска подводница транспортен кораб с над 10000 души на борда през фаталната нощ на 30.01.1945. Датата ни свързва и с познати герои от предишни романи. Които биха могли да внесат щипка носталгия към онова хубаво предвоенно бай Адолфово време, когато се сбъдваха работническите отпускарски мечти - круизи сред норвежките фиорди на народни цени в безкласово аранжирани параходи.



View all my reviews

В страната на палмите by Страшимир Кринчев

My rating: 4 of 5 stars


Екстремен бюджетен туризъм в началото на XX век. От България през Гърция до Египет. Без пукнат лев! По-точно - с хонорар от 10 здрави лева за публикуван в София разказ, които едва стигат до първото пристанище. Варна.

Ходи се пеш от Александрия до Кайро (напряко на ръкавите на Делтата!). Надбягват се влакове по железопътни мостове (десетилетия преди Холивуд да вкара подобни сцени в стандартния си каталог). Играе се на криеница с шпионските служби на Гърция (и на Османската империя). Нощува се в компанията на дървеници (в бакпакерски хостел в Пирея), на говеда (в трюма на кораб) и на многодетни семейства еврейски бежанци, разорени и прокудени с погроми от царска Русия (студен душ за който се е подвел, че финалът на мюзикъла Цигулар на покрива е оптимистичен!). Катерят се Акрополи и Хеопсови пирамиди!

Героят е 23 годишен, ерудиран за епохата и възрастта си, уверен в заложбите си на добър български писател и литературен критик. И в … ренесансовото превъзходство на отворилата широко очите си за модерността и прогреса млада българска нация. Особено в сравнение със съвременните гърци, предизвикващи у него единствено съжаление. Като обеднели материално през османските времена, а духовно – още с възприемането на примиренческата спрямо всякакви потисничества християнска религия. И закостенели в куха гордост от античния си блясък, без да го разбират и ценят.
Спътници му се явяват на различни етапи един художник, един шивач и един предтеча на руския комунизъм в автентичния смисъл*.

Първоначалната идея е ужким да се търсят ново хоризонти за развитие и благополучие, извън задушаващата атмосфера в младото княжество, където интелектуалният труд не се цени (но пък е съвсем в реда на нещата в Египет недооцененият българският интелигент да се хване на минимална и по африканските стандарти надница във фабрика за тенекии за газ). Но мрънкането секва (или по-точно – отстъпва на заден план), когато на преден излизат надживелите времето чудеса на античния дух и екзотиката на далечните земи и култури в съвременния им вид. Остава възторгът! И логичното завръщане в България, където е мястото да бъде споделен.

И откъдето Балканските войни ще ни отнемат Страшимир Кринчев няколко години по-късно.

*Да се организира емигрантският живот в комуни, така че доходите да могат да се разпределят между всички нуждаещи се, без да е нужно всички да участват в осигуряването им; най-малко - представителите на интелигенцията с широки разбирания; и душа (Илф и Петров внимателно си водят записки и трупат идеи за изграждане на литературни образи).




View all my reviews

Кацането by Йордан Колев

My rating: 4 of 5 stars


Ех, навремето какви самолетни катастрофи имаше! И какви драматични причини за тях. И какви свръхчовешки умения се изискваха от небесните асове на щурвала да ги предотвратят. То, в днешно време, даже и щурвал няма. Има някакъв джойстик със спомагателни функции. Разположен ергономично за капитани левичари. А драмата произтича от най-прозаичен дефект в пластмасово уплътнение. И всичко, което се очаква от пилота в извънредна ситуация с блокирал колесник е да пресметне колко време трябва да кръжи във въздуха, за да се изчерпа горивото, да прехвърли остатъка в правилния резервоар и да проведе правилните разговори с наземните служби в правилния момент в правилния ред. В известен смисъл задачата на салонния екипаж е много по-отговорна, защото от тях наистина зависи много в променлива среда – да се погрижат за хората, да не се допусне паника, да се подготви евакуация, да се проведе гладко без никой ненужно да пострада. Колесника така или иначе няма кой да го оправи преди кацането. Какво изобщо е останало от романтиката на летенето. Когато всеки втори зъболекар вече може да вземе книжа за професионален пилот. Първият очевиден отговор е ласката на хубавите жени. Или – мъже. Не споделям забележките, че любовните сцени, включително в турски фурни, тропически плажове и срещу кино Влайкова са ненужен пълнеж. За пилоти, рокери и рокаджии не може да разказва без тези неща. Закон Божи е! Третият е, че са разрешени умерена доза дебелашки шеги в тона на авиаторския жаргон. А третият е, че историята за блокиралия колесник е само повод да се разкажат и други повече или по-малко вълнуващи и интригуващи, не всичките – с щастлив край, авиационни приключения. От учебни стрелби с МиГ-ове през 1980-те до масови чартъри на натоварили се със светена вода мохамедански поклонници праз Индийския океан в сезона на тайфуните. Книгата в жанра си е много добра! Особено за ваканционно четиво. Даже и на ваканция без самолет! Пълна е с любопитна информация как (и кой) работи (в) съвременната гражданска авиация. С фокус върху нискотарифните авиокомпании, установили се трайно като успешен модел в Европа през 2010-те. Сред галерията образи присъстват задължителните за жанра клишета (слабохарактерната стюардеса, многознайкото пътник, самовлюбеният втори пилот, ревнивата съпруга, немарливият механик), но всичките са по своему правдоподобни и създават една увлекатлна за четене атмосфера, в която даже към бедните бандитски 90-те в България те навява на носталгия. Закачката с Лурд в увода и епилога е много добра, макар и да остава известно съмнение, че точно на шивачката от Гоце Делчев Лурд ще ѝ е поклонническата мисия на живота.

(С бележките под линия са се отнесли на 10000 фута височина! Лада било марка кола, а Ray-Ban - очила. Мерцедес не е обяснено)



View all my reviews

The Famished Road by Ben Okri

My rating: 4 of 5 stars


Родилните мъки при появяването на бял свят на една африканска нация, метафоризирана чрез дете абику, което отказва да се съобрази с предписаното в традициите на народа йоруба да се върне в света на духовете, към който принадлежи. Беднотия, кръв, пот и сълзи, домашно, политическо (и състезателно!) насилие, суеверие и бесни вакханалии, представени в 600 страници поетична вуду психеделия! И един изгладнял път, опитващ се да погълне бъдещето. Огромен респект за въображението!



View all my reviews

The Promise by Damon Galgut

My rating: 4 of 5 stars


Едно обещание и Четири погребения!

Четиримата погребани са от едно бяло южноафриканско семейство, като сагата обхваща 30 години от средата на 1980-те до средата на 2010-те. Черни южноафриканци са партия по обещанието. Само за избора на място на действието му давам допълнителна звезда. От сантиментален локален патриотизъм. Претория. Административната столица на Южна Африка рядко се класира за предпочитано място на действие в южноафриканската литература (и кино!). А в този град с Деймън Галгът сме си били градски дълги години. Може и да сме си пили кафето в някоя книжарница, без да се разпознаем. А, те не са чак толкова много книжарниците. Улиците, парковете и кафенетата обаче ги разпознавам. А на някои от събитията съм бил жив свидетел. Иногурацията на президента Мбеки за втория му мандат през април 2004 я гледах през прозореца на хола си. Даже нямах нужда да си търся покана с връзки сред политическия елит като една от героините. Трансконтиненталните самолети на South African Airways, които прелетяха в почетна формация ги помня точно кой модел бяха.

Историите са подредени като в игра на Cluedo. Матрица от три измерения, в която всяко от погребенията е намерило своята клетка, а на читателя, веднъж усетил структурата в началото на втората, е оставено да се забавлява с отгатване на последващите комбинации. Ето ги леко разбъркани, за да не е тотален спойлерът

Измерение 1: исторически период, маркиран с президент и подбрани клишета:
• Питър У Бота (апартейд, извънредно положение, белите бият черните, черните хвърлят камъни)
• Нелсън Мандела (многорасова демокрация, помирение, световно по ръгби, победа)
• Табо Мбеки (нов елит, икономически ръст, бум на охранителния бизнес, затваряне на очите за СПИН)
• Джейкъб Зума (завладяна държава, приятелски фирми, режим на тока, нашествия върху частна земя)

Измерение 2: причина за смъртта
• Убийство с пистолет
• Ухапване от кобра
• Самоубийство с пистолет
• Рак

Измерение 3: религиозен ритуал
• Протестантски
• Католически
• Юдейски
• Атеистичен (с аромат на йога)

В тоя формат едно традиционно (в някакъв изгубен смисъл!) домакинство (включващо и прислугата) в крайградска ферма, от която има полза само като собственост, а не като селскостопанска земя, търси изход от лабиринта, практичен и етичен, на Промените в страната. Като тонът е по южноафрикански весел - нито да се заливаш от смях, нито да пролееш сълзи, за когото и да било, а да намираш хумора в самото предизвикателството и опитите да се измисли план за преодоляването му. И в шаржовете на отделните типажи, особено – играещите поддържаща роля. Та аз ги познавам всичките, ако не лично, то поименно от градските клюки и течението вестник Pretoria News! И проповедника, който си адаптира вярата според поръчката на клиента; и бездомника, който вижда и знае всичко за всички; и домакинята от средната класа, която си има прислуга за домакинската работа и дели времето си между психотерапевтите и пластичните хирурзи; и езотеричния гуру; и опитващия се да регистрира рекорд в Гинес по дълъг (в месеци!) престой в клетка на кобра …




View all my reviews

Silverview by John le Carré

My rating: 3 of 5 stars


Пускам закачка (по сигурен криптиран чат канал, поддържащ емоджита) на един приятел англичанин, че действието на последния роман на Джон Льо Каре се развива именно в родния му край, където преди години ни е водил да обхождаме пъбовете – графство Източна Англия. Веднага получавам отговор: Да, разбира се. Нашият край бъка от шпиони! Обаче не казвай на никого!
С което … обобщи в два реда основното послание на Силвървю.

Романът излиза посмъртно под редакцията на най-малкия му син. Не е ясно кога точно е писан, но действието се развива през първата половина на 2010-те. Развива любимите си теми. Как работата за тайните служби на Нейно величество се отразява пагубно на за личния живот и емоционалното състояние на служителите. Човешките ресурси според жаргона от последните десетилетия. Особено когато мотивацията за разузнавателна дейност е сантиментална. Но в някакъв момент се е стигнало до сериозен срив на разочарование. Примерно поради неуспех на мисията. Или по-лошо – до неуспехи на все по-неясни като крайна цел мисии. И неясна полза от приноса на службите и войната на тихия фронт изобщо. Може да е било очевидно кои са добрите, кои – лошите - и каква - целта на Великобритания и съюзниците ѝ през Студената война, още повече ако собствените ти предци са жертва на комунистите в Полша. Но за какво точно са воювали службите срещу кого на тихия фронт в Босненската война от 1990-те. За мир? Какъв? На каква човешка цена? А ако лична трагедия доведе до срив на разочарование, дали не е възможно да се прекоси фронтовата линия и да се обърне оръжието срещу своя свят. Този, който те е приел тебе, чужденеца, и всеотдайната ти лоялност с възторг, но не е проявил интерес към личния то свят и етични устои. Независимо дали са светски или религиозно обосновани. И от коя религия. Възможно ли е колкото повече самите служби на държава от ранга Великобритания през XXI век да губят актуалност, толкова повече да нараства вътрешното недоверие. И да отиват повече ресурси – и човешки, и технически за следене един друг. В омагьосан кръг. А какво става с класическите шпионски умения във века на технологичното следене? А какъв се израства в семейство на елитни шпиони? Други теми за борбата за оцеляване на литературата и книжарниците; за красотата на английската провинция, конкретно на Източна Англия и един от нейните певци чрез словото, германеца В. Г. Зебалд; за традициите на класовото общество в Англия, достигнали до наши дни и … за английските представи за класово разслоение на имиграцията, където най-ниския слой се пада на … крадливи по селата българи и румънски.




View all my reviews

Бомбардирана София by Пейо Колев

My rating: 4 of 5 stars


Ако непредубеден посетител влезе да разгледа Музея на история на София, надали ще се усети, че липсва информация, а още по-малко – фотографски материал, за най-значимото (с огромна преднина!) събитие в историята на града след избора му за столица на Третата българска държава – Бомбардировките през 1943-1944, когато е разрушен или необратимо повреден до четвърт от сградния фонд, а много по-голям дял от столичното население е временно или трайно изселено. Представяме ли си музей на Санкт Петербург, в който не се споменава обсадата, на Варшава – разрушаването на града в края на войната, или на Скопие – земетресението от 1963. А за бомбардировките над София си имаме някаква представа едва ли не само тези, които сме ги преживели (или лично, или родителите ни, или – техните). Като тази представа в повечето случаи е устна фолклорна традиция, по-рядко – писани спомени (Вера Мутафчиева идва на ум) и изключително рядко документирана във визуален формат. Кой ще се занимава с пейзажна фотография, когато се бори за оцеляване без вода и елементарни продоволствия. Отделно, че могат да те разстрелят под подозрения за шпионаж. А през следвоенните години на мъчително възстановяване темата много бързо се превръща в странно на пръв поглед табу! И си остава така и до днес. Ще рече човек, че в условия на Студена война да се изтъкват старите грехове на текущите идеологически противници би било едно добро пропагандно оръжие. Чак в наши дни, при променен международен климат, от Дома на руската пропаганда (сам той - построен на усвоени след бомбардировките терени на ул. Шипка), се опитват да го пробват с „информационни табла“ на входа, свенливо премълчаващи консенсуса в цялата антихитлерова колко нужно, полезно и ефективно оръжие срещу България са били в контекста на войната бомбардировките на цивилни обекти и лишаването на маса хора от дом и поминък. Преценката на комунистическите идеолози в България обаче винаги е била обратната – бомбардировките да се сметат под килима. От гузна съвест заради мародерските грехове на червените властници спрямо имотите и имуществото на софиянци. И … защото темата за нечии чужди съборени стари сгради (и начин на живот) обективно не е представлявала интерес за преселвалите се в града по-късно. Което остава в сила и след демократичните промени, като дистанцията на времето работи за превръщането на една масова трагедия в тривиален исторически куриоз. Задачата на проекта на Пейо Колев, първоначално във формат библиотека в интернет и впоследствие – качествено печатно издание – е да изрови именно тези изключително редки документални кадри, от забравени от (авто)цензурата държавни архиви до разкъсани между различни вехтошари албуми на битака и частни пожълтели архиви; да ги изследва, датира, локализира; да ги ретушира, където е нужно, и да ги представи на непредубедената публика. Изпълнена е отлично!



View all my reviews

Afrika: Dispatches From The Outside Edge by Kingsley Holgate

My rating: 4 of 5 stars


Три претоварени с комаронепропускливи мрежи ландровъра с туби за гориво и палатки на покрива пъплят по кални коловози с дълбоки колкото колелата локви през висока колкото колите трева към граничната река между Гвинея-Конакри и Гвинея-Бисау. Жегата и влагата са смазващи. Но във всички села по пътя на трите въпроса: границата отворена ли е? има ли ферибот? хора преминават ли? получават без колебание единодушни положителни отговори и това им държи духа висок. Стигайки на граничния пункт, откриват, че фериботът от година лежи и ръждясва повреден на брега и трябва да се връщат два дни назад, за да търсят друг.

Стана ми лошо. Но бързо усетих хумора в ситуацията и собствената си наивност и ми мина. А колко години вече пътешествам по Африка! Досега би трябвало да съм разбрал как стават тия неща. Границата отворена ли е? Да, разбира се. Има ли ферибот? Има. Не сме питали дали работи. Хора прекосяват ли реката? Да. Не сме питали дали с ферибота или на еднодръвки.

Кингсли Холгейт е един от малкото пътепишещи братя, с когото се чувствам по детски щастлив, че съм си правил селфи, и че имам лично посвещение на книгата му. Не на последно място заради иконично разпознаваемия му образ на африкански дядо Коледа със сламена шапка, сандали, риза и шорти в цвят каки. И много повече заради страстта му да кръстосва родния си континент (след падането на бариерите за южноафриканци в средата на 1990-те) и умението му да подема такива каузи за експедициите си, че да вдъхновява огромен брой почитатели и поддръжници. Документираната в тази книга е апотеозът на кариерата му – обиколка на Африка по външния ръб по часовниковата стрелка от нос Добра надежда до нос Добра надежда за 449 дни през 33 държави. Основната кауза е кампания за превенция на маларията - и до ден днешен много сериозен проблем в отвъдсахарска (от европейска гледна точка) Африка. Като паралелно се разпространява посланието на живите (тогава - все още) икони на свободата, демокрацията и многорасовото общество в Южна Африка.

За себе си съм доволен, че оставих книгата да отлежи и посегнах отново на нея, донякъде с носталгия, след като бях следил експедицията в реално време от страниците на периодичния печат в Южна Африка. Осъществи се през 2007-2008. Това беше един добър период за Африка на оптимизъм и затихнали или затихващи постколониални конфликти, който предостави идеалният прозорец време на южноафрикански екип да я осъществи, както е замислена – по брега! Защото след кратко затишие се разрази продължаваща и до днес вълна на вътрешни и трансгранични конфликти в Сахел, Северна Африка, Етиопия и Еритрея, Судан. А тогава с малки изключения и разочарования навсякъде ги посрещат с хляб и сол (славянски метафорично). Имиджът на Южна Африка като носител на ценностите на свобода, демокрация, емпатия, предприемачество и многорасова интеграция, заложени от лидери-икони като Нелсън Мандела и Дезмънд Туту, подписали първи бордовия Свитък на Добрата воля, все още не е започнал да ерозира. А най-вълнуващото, радостно и обединяващо южноафриканците от всякакви расови и обществени прослойки събитие – първото световно по футбол в Африка – тепърва предстои.

Изключенията са: 1. Екваториална Гвинея, където и дума не става да ги пропуснат, след като южноафрикански наемници току що са заловени и уличени в опит за преврат; 2. Западна Сахара по мароканска администрация, която не одобрява южноафриканската позиция на признаване на независима република Сахрауи; 3. Бездържавна Сомалия, която за по-сигурно заобикалят на охраняван в конвой кораб. В Западна Сахара и Мароко все пак успяват да проникнат с блага хитрина. Изпращат със самолет един от екипа обратно в Претория да кандидатства за обикновени туристически визи там, докато останалите се спотайват без документи на къмпинг в Мавритания. По-малкото разочарование е, че от Мароко до Алжир трябва да минат през … Гибралтар и Испания. А по-голямото идва от родната им Южна Африка. Докато са в Мозамбик, предпоследната държава по маршрута, която им е едва ли не ваканционен втори дом, гръмва новината за ксенофобски погроми в Йоханесбург и други градове, жертви на които стават и много мозамбикчани.

Границите – настрана – по маршрута има да се прекосят безброй препятствия от произволни формални и неформални бариери по пътищата, проектирани за задвижване на бакшиш, през коварни пясъци на кратки отливи, където лесно се затъва до покрив, и още по-коварни диспропорции на надморската височина на коловозите, където лесно се обръща колата, до по-тесни и по-широки речни корита, като това в уводния цитат. Най-нервното от които е 26-километровото прекосяване на устието на река Конго на дървена баржа, скована като за мотопеди, нежели натоварени ландровъри.

Но нали точно това е целта да се преживее! И звездното небе; и дрезгавият вой на хиените; и чашата носорожко кафе (Renosterkoffie, афр. – кафе с ром Captain Morgan); и компанията на шестгодишният Тристан, долитащ през ваканциите, където по трасето завари дядо си; и благодарността на майките, получаващи в дар защита за децата си (северно от Сахара, където няма малария, профилът на хуманитарната помощи се променя в очила за четене с различен диоптър); отклонението до митичното за всеки африкански пътешественик Тимбукту (лично мнение: нищо кой знае колко митично няма там); африканските усмивки (и аз съм писал материал по темата, също и за ковчезите в Гана, които не са останали незабелязани); вуду рецептите и ритуалите; срещите с местни духовни лидери и търсещи си мястото в живота демобилизирани деца; събиране в нарочна кратуна на вода от четирите крайни географски точки на Африка; слаломиране между недопрочистени от забравена гражданска война минни полета; срещи със стари познати или нови спомоществователи, включващи се за приключение или подкрепа (над 300 ландровъра ги изпращат в Южна Африка до намибийската граница!); отдаване почит на предците; байгъносване от франзели по бившите френски колонии, компенсирано с „хубав южноафрикански хляб“ в бившите британски, а още по-добре – потопен в лют сос Nando’s - любимата на целия южноафрикански народ (и осиновените му пришълци като мене!) верига за печени пилета с мозамбишки аромат - официален и сърдечен приятел на експедицията.

Дзенът на пътуването е с тях и мисията е изпълнена. А фериботът през река Рувума между Танзания и Мозамбик потъва ... седмица след като ги е прекарал.

Споменах ли за носталгията? Макар и с приятелите ми не можем в порядъци да се сравняваме с километрите, изминати от експедициите на Кингсли Холгейт из Африка, това бяха точно годините, през които и ние използвахме всеки удал се случай да пощъкаме нагоре-надолу из континента, тръгвайки от Южна Африка, често – от нос Добра надежда, често – със същия модел-икона Landrover Defender и … по-рядко, но – незабравимо, затъвайки в коварните пясъчни дъна на измамно плитководни реки. Под акомпанимента на дрезгавия вой на хиените.

Споменах ли за детската радост от селфито с кумир?




View all my reviews

Българи на големите върхове по света by доц. Сандю Бешев

My rating: 4 of 5 stars


Хе-хе! В тази книга пише за мене!
Като първи българин, изкачил континентален първенец.
Кой? Ще трябва да си прочетете книгата, за да ме намерите. Жокер: най-отдалечения от Екватора. Даже е цитиран откъс от моя пътепис по темата. А ако бяхме се свързали с доц. Сандю Бешев по-рано, можеше да има и мои снимки. Книгата е изключително увлекателна и много добре оформена и илюстрирана. Аз, сам, я изгълтах за три дни. Макар и да не е замислена като приключеско четиво, а като подробна хроника на първите успешни, частично усшешни и неуспешни опити, световни и български, да се изкачат най-високите, най-красивите и най-трудните върхове на земята, е ... точно приключенско четиво. Адреналин, драма, възторг, развитие на алпийската техника и ... любопитни факти. Като например кои върхове от коя до коя година са държали короната на най-висок връх на планетата, преди Еверест да се представи на съвременната географска наука. Отдадена е заслужената почит на пионерите алпинисти, посветили живота си да натрупат опит и умения и да прокарат маршрутите. Към които аз, разбира се, нямам никакви претенции да се числя, а скормно заемам полагаемата ми се позиция в отбора на приключенците.










View all my reviews