Графа, когото познавах, изчезна от хоризонта по време на демокрацията. Появи се след 10 години на един паркинг, където работех. – Ела ми на гости – каза усмихнат. – Живея отсреща.

Стаята е пълна с картини – на статива една недовършена.

– Чаша чай?

– Налей.

Приятелството е оцеляване в скотобойната на живота.

– Откъде тая чаровна усмивка, Графе?

– От рождение, поете.

Графа е тайно име, произнесено от шаманката Шейла, при която го води стария, за да го „разпечата“ на 18. Гривата му е сребърна, очите присмехулни, супер любовник. Жените харесват подобни типове.

– Къде изчезна поетесата Х? – пита.

– Нямам представа.

– Изпервазих я – ах, как крещеше, мръсницата, като дива, необяздена още кобила…

– Стоп! – намесва се някакъв глас. – Не гепете от Лорка! Кобилата е на Лорка! …през тая тъмна нощ препусках, седефена кобила яхнал без никаква юзда и стреме… Еротиката у Лорка е класика, а вие сте балкански курвари! Я кажи колко си изпервазил, Графе? Над 100! Ей ги в тефтера!

Някога харесвахме „Невярната съпруга“, днес е различно: Умра ли, оставете балкона отворен!

– Ела – вика ме Графа от прозореца. – Джип блъсна клошарката.

Ана клошарката, която живее в кашони под боровете. Там спи, там яде. Призори се оглежда в бляскавата витрина на „Passione“, луксозни дамски аксесоари. Ана не знае думата „Passione“ – не знае френски, не е танцувала на виенски балове. Родила е трима синове и дъщеря, които са в неизвестност. Бездомница. Не, не е Ана от стиха на Бърнс, с която червено вино снощи пих, а Ана клошарката без паспорт, подлежи на изгонване. Полицейските патрули не я закачат, жандармерията също. Ана клошарката е свободна като въздуха и водата, като тревата. Тя спи под боровете в треви, гъмжащи от кърлежи. Не плаща данъци. Няма джипи. Проси, пуши, пие. Няма къде да се изкъпе. Клошарката Ана е свободна да умре без гроб и без кръст. Ха-ха-ха! – гръмогласен смях, достоен за Гинес.

Ана – красиво име като светлината,

сияйно като любовта.

Стихът няма смисъл да продължи, стиховете за Ана са написани и прочетени. На кого му пука за Ана клошарката?

– Дай по-хард! – предлага Графа. – Да пием по нещо.

Сърцето на Графа е хард. Смени доста професии в битката за оцеляване. Имаше различни таланти: пишеше, рисуваше, пееше, опита всичко и прегоря, позната история. Рационалист, искаше да успее. Картите обаче бяха раздадени, други диктуваха играта. Днес залага на рисуването. „Кой е шедьовърът сред тия картини?“ – попита внезапно. Някога Графа ме измъкна от отчаянието, помня. Реванширах се с 2 платна и комплект бои. Колкото – толкова. Изкуството е ужасна професия, да се прехранваш с изкуство е изтезание. Соцдогмата отгледа хищници, които грабеха лъвските пайове. Разпознаваха се по миризмата – тоя е наш, тоя не е. Допуснат в елита, напусналия държавата писател Георги Марков бе умъртвен в Лондон, съчмата с рицин подейства. Който разкрива истината, е опасен.

На стената отсреща е закачил картина.

– Харесва ли ти? – пита Графа.

Художниците са като децата – жадуват похвали. Този тук – също. Продал е 10 и се надява да продължи. Зодия Лъв, победител. Веднъж златното пиле кацна на рамото му и той го улови. Сдоби се с апартамент, къща, ателие. Изхарчи половината да отърве сина си от лаймска болест. Картината изобразява скала, надвиснала над море, напомня о. Крит. Нещо липсва.

– Нищо не липсва! – отсича Графа. – Всичко е точно.

Точно е и не съвсем. Въпросът за шедьовъра е проблем: излизането от мрака. В изкуството всеки е аноним до доказване на обратното. До поява на Знака. Шедьовърът, дори да го създадеш, е само върхът на айсберга, масата отдолу е 9/10. Знам, че подобни размишления не утешават, както и другото: че шедьовърът е повече от платно и бои, че ръката се движи от повеления. Изкуството е ирационален акт, няма как да е ясно или прекрасно. Излизане от мрака, осветяване в изкуството, поява на Знака измъчва всеки, дръзнал да се докаже. Знакът е айсберг.

Аз съм айсбергът. Аз съм гордо сърце в океана от думи. Аз съм вашите мрачни предчувствия. Аз съм вашия страх. Появи се късно – казаха. Появих се точно навреме – отвърна айсбергът.

Графа отваря бутилка вино.

– Наздраве за „Вечерна чаша“, поете! Как те изтърваха?

– Имам ли 5 минути?

– Времето е наше.

– Да, бях забравил. Ще ти разкажа как. Изкачвах стъпалата на издателството /дървени, скърцаха ужасно/, почуках, влязох, казах кой съм. „Седнете“ – дрезгав глас, матрона около 40. Тъмни очила, начервени устни, пластмасови обеци, грим, парфюм. Редакторката вади папката с ръкописа и казва „В какво време живеете, другарю поет?“ Писалката в ръката й се превръща в сатър, бюрото – в дръвник. Първа пада главата на „Младият Ботев“, последва „Ангелът“, „Спящата“, „Белият кон“, „Говорете за живите“, „Седмият ден“, „Блудният син“, „Синята къща“, „Александър Сергеевич“, „Александър Блок“, „Погребението на Ахил“. Хряссс! Хряссс! Хряссс! Сатърът сече безмилостно. Следват любовни стихове, писани в озарения: „Чашата“, „Еленът“, „Пред слабия лъч“, „Забрави за любовния сън“, „Черният мъж“, „В елегиите на Овидий“, „В здрача“, „Хиляда щурци“… Нищо се беше пожалено.

– Свръхсетива – отбелязва Графа. – Как спаси ръкописа?

– Слизах по стъпалата и спрях на долния етаж да поема дъх. Чух глас: „Ръкопис ли носиш, Иване?“ Иван Давидков, главният редактор, земляк. „Да, целият окървавен“.

– Какво ти каза Давидков?

– Лицето му побледня, каза – ела след 6 месеца. Тогава нещата се преобърнаха. Помниш ли Г. Марковски?

– Отърва се навреме.

– Ние обаче не. Докато бе жив, разговаряхме, бях му като адреналин. Възможно е да се лъжа, писателят е тайнствено същество. Спомням си, имах идея за епистоларна книга, да я напишем заедно, не се получи. Веднъж, докато си пиехме питиетата, извади ксероксно копие. Имена на писатели доносници, прихванати от Шесто. Десетки имена, с които седяхме, пиехме, разговаряхме. И всеки с надежди в литература. Поразително бяха не имената, колкото броя доносници. Кой бе съставил списъка, с каква цел, остана неясно.

Графа гледа язвително.

– Дреме ми за доносниците. Каквото повикало, това отвърнало. Доносниците са камуфлаж, измамата е другаде. А времето – ничие. Апропо, первазих една политичка, опъвах я буквално на масата – поетесата обаче я превъзхождаше. Да погледаме снукър?

Снукър – прецизен английски билярд.

Шедьовърът е хипноза. До поява на Знака.