Драгалевци, улица 3, дом номер 3.

Стопанинът не замина за Америка – и неговото съществуване е тук: побелял е поетът, побелял е художникът, побелял е писателят…

Едни, които идваха някога – поети, писатели, художници – отплуваха през Лета, други го забравиха, трети – изоставиха: все още идва приятел от младостта и казва: „Стъклено тяло” от Михаил Тошков е „окото на времето”.

Градина с ябълкови дървета и кладенец, пълен със спомени. Изтекъл е почти век – тишина и покой, само лая на овчарката Чери.

3 е магическо число.

Иван каза: Думата метареализъм бе написана върху една книжна салфетка тук, в Драгалевци. Докато разсъждавахме, отвън, на дървото, една птица кълвеше трупа на друга – мъртва. Какво се случва в живота и какво – в литературата?

Михаил каза: Нямам намерение да се превръщам в учител по метареализъм, по-скоро се чувствам пре-предавател /преносител/ на казано от други, които са „слаломирали” между различните „изми”. Написаното върху салфетката е било ровене сред идеи. А една родена идея е вече разбутване на обществения ред и спокойствие. Такава идея винаги е подложена на остракизъм. За метареализма и неговата същност сме се обосновали в първия брой на Нов Стрелец – обединение на множество творчески търсения без никаква конфронтация между тях. Колкото за подвъпроса как една птица изяжда друга мъртва, ти ще ми отговориш, изхождайки от собствения си опит. Какво се случи в твоя житейски и литературен път?

Иван каза: Животът неизбежно остава белези върху съдбите на поетите, понякога трагично, защото не знаят какво ще срещнат по своя път. При поетите има съдбовен миг – мигът на отключването – и ако той не се състои, остават в предверията. Отключването при мен бе в годината 67-а, когато проговори рязък глас, който буквално диктуваше:

Самоубива се в Несебър реставраторът на стенописи,

високият и грозен мъж –

и розов облак плува в катедралата.

Странен стих, неясно откъде дошъл, за историята за една невъзможна любов. Случващото се в изкуството е различна реалия от случващо се в живота. Гласът на Оня, който диктуваше продължи да ме буди в нощите и това продължаваше, докато творбата застиваше в своята форма. Образи, различни от познатите, поетична материя – по-скоро плазма, която се движеше, търсейки своя съсъд; текстове с графичен контур, обвити в сияние, с ритъм, наподобяващ гъвкавостта на тръстика. Отвъд първия план, имаше втори, зарад които бяха създадени – трагичната любов, творческата съдба, жестокостта на тираните, самотата на гения… Класическият стих бе неприложим, необходим бе нов, и когато липсва – го създаваш. Притчите в „Закълнете се в солта” нямаха аналог в поетичната практика – и в друго време и на друго място – щяха да имат различна съдба. Тук бяха посрещнати с мълчание, рецензиите – отхвърляни.

Михаил каза: Бъди по-конкретен.

Иван каза: Питал ли си се защо нямаме поет, какъвто е Лорка, любимото дете на Испания? Защо телеграфистът, преживял преображението Крачолов – Яворов /кръстен от Пенчо Славейков/ твърди: По стъпките ми редом никне жълта злоба. Защо трупове в българската поезия са толкова много? Няма отговор? Разбира се, че има. Съдбата и на втората ми книга „Вечерна чаша“ почти се повтаряше – този път в ролята на екзекутор в изд. Български писатал влезе жена, ще спестя името. Докато превръщаше ръкописа в кървава каша, питаше: „В какво време живеете, другарю поет?”

Михаил каза: Книгата излезе.

Иван каза: Намеси се главният редактор на издателството поета Иван Давидков. Не бях единствен, подобни „емоции” вероятно се случват и днес, хватката обаче е икономическа. Глътката свобода свърши. Проблем пред поезията е събуждане на нови енергии, нови гласове – отворени като рана или пронизващи като остриета, все едно с криле на ангели или езици на пепелянки, гласове от плът и кръв. Истинската поезия е чувствена, дишаща, магнетична. А Андре Бретон твърди: „Поезията се твори в леглото като любовта…”

Михаил каза: Бретон. Този невероятен човек не се стъписа пред множеството огладени и закръглени създания. Той наложи своето и с право му завиждаме – просто, преоткрил е хаотичния визуален свят на древния човек и го е формулирал, опитвайки се да „въведе ред” в мисловния хаос и даде предимство на творческото въображение. Но… нали всяка творческа сполука излъчва вибрации. И улавянето на тези вибрации не е ли акумулиране на енергиите на метареализма? Прав ли е Бретон за „леглото”?

Иван каза: Чашите са празни, Мишел.

Михаил каза: Бира или мастика?

Иван каза: Бирата ще почака. Защо лае прекрасната Чери?

Михаил каза: Бясна е, храниш съседския котарак с деликатеси.

Иван каза: Какъв хитрец – спусна се по покрива на ателието и ни откри. Как?

Михаил каза: Питай Оня, който диктува…

Иван каза: Оня, който диктува е метафора, Мишел. В мига, в който ни изостави, поетът е мъртъв. За твое сведение, изживях 3 типа в творческото писане /явно, съдбата посочва числото 3/:

Първият – както дишаш. Ако не го постигнеш, се задушаваш.

Вторият – биологичен. В действие влиза целият духовен потенциал с риск да се изчерпиш.

Третият – еротичен. Писането като екстаз на любовния акт.

Междувпрочем, посветил си ми стихотворение, бунт срещу препинателните знаци. Движиш се в авангарда. Напомня ми заканата на Рембо: А – черно, Е – бяло, И – червено, Ю – зелено, О – синьо, гласни, някой ден ще разкрия аз вашия скрит произход! /в превод на Г. Михайлов/. Мишел, какво би казал Монтен?

Михаил каза: Монтен сам гравирал в библиотеката си следния надпис: „Мишел Монтен, доста уморен от робско присъствие в двореца и от обществена работа, и намирайки се в разцвета на силите си, решил да се скрие в прегръдките на музите, покровителки на мъдростта. Тук, в спокойствие и безопасност, той ще прекара остатъка от живота си, голяма част от който вече е преминала…”

Напомня ми надгробен надпис на човек, изпълнен с жизненост за умствена дейност. Имал е възможност, изолирал се е. Дай боже всекиму. Автоизолацията е плодотворна самота. Наложена от други, изолацията е убийствена. Как е при теб?

Иван каза: Аз съм сова, скъпи Мишел дьо Монтен… от Драгалевци. Моето „ателие” е нощта – магическа субстанция, в чиято тишина се долавя сатори-озарението от любимото хайку на Ролан Барт.

Птица запя

На земята падна

Червена ягода

Метареализъм

/гр. meta – през, след, зад, после, и лат. realis – веществен, действителен/.

Метареализмът е странстваща идея в европейската литература.

Метареализмът е система за творческо писане – които я уловят, имат съдбовен шанс.

Метареализмът съдържа неподозирани възможности.

10 ключа към метареализма

Ключ 1. Невъзможното в метафизиката е възможно в духа.

Ключ 2. Метаидеята е нишката на Ариадна.

Ключ 3. Метаизречението е атомът в метаматерията.

Ключ 4. Метафрагментът е клетка в метаструктурата.

Ключ 5. Метавъображението активизира действието.

Ключ 6. Метастилът излъчва неповторима аура.

Ключ 7. Метатворбата материализира метаписането.

Ключ 8. Метапоезията генерира магнетични импулси.

Ключ 9. Метароманът е синият кит в литературата.

Ключ 10. Философският камък в изкуството е метафора.

Ключ 11. Загубен в бъдещето.

Дихания

– Не пишеш ли вече стихотворения?

– Пиша Дихания: кратката поетическа форма за творческо писане, състои се от едно единствено изречение.

– И по-точно?

– Дихание-изречението е сложно, със собствена „драматургия”. Разделено е условно на две части: първата въвежда тема, втората внушава послание, но звученето на двете е монолитно. Битката за съвършенство се води с не повече от 12 – 22 думи.

– Специални? Култови? Магични?

– Най-обикновени. Ако има някаква магия, идва от симбиозата между тях.

– Твърдиш, че Дихания е най-кратката поетическа форма?

– Ноу-хау. Метапарола в поетическото пространство. Знам, че подобен акт днес е самотно усилие, че поетическите форми, които познаваме, са шлифовани столетия, преди да се утвърдят и превърнат в съвършени. Всяка идея има шансове до доказване на противното.

– Ако Дихания не са стихотворения, какво са тогава?

– Универсална форма за творческо писане и общуване. За писане, защото имаме текст, за общуване – защото се вписват в диалог. Формулата: рацио, синтез, емоция. Големите световни поети оставят емблематични кратки текстове.

– Цел?

– Лъчове в тайнствата на душата.

– Какво се случва в поезията днес?

– Да пишеш поезия днес е яростно отчаяние. Време на чалга и силикон, похот, наричан секс. Няма как унижената душа да не потърси възмездие.

– И какво е следствието?

– Тържество на егото и блясъка. Свърталища на поезията остава подсъзнанието – свръхсетивна и неовладяна зона. Импулсите ще идват оттам. Емоционалният ресурс на Дихания е подсъзнанието.

– Как се постига Дихания?

– Има 100 начина и всеки е различен.

– Как се разпознават?

– Дихания са застинал пламък, който се раздвижва при съпреживяване – възможно е да ти проговорят, възможно – не, зависи от преживяното в твоя живот. Отблясъци, лъчове светлина.

– Кой може да създаде Дихания?

– Практически всеки: рими не съществуват, ритъмът е вътрешно състояние, конфигурацията на стиха е 3 – интервал – 3.

– Хайку също е кратка форма?

– О, да. Приликата между двете е краткостта. Хайку е сетивност, проблясък на интуиция, настроение. 17 срички. Дихания е разпад на ядра, генериращи нова енергия.

– Какво се случи в твоя живот?

– Аз бях поет по божия милост. Оня, който диктуваше на мъртвите поети, диктуваше и на мен – ето защо те са мои братя по дух. На 33 разбрах, че писането е като дишането, като любенето и мразенето, като умирането и възкръсението – иначе си обречен. Българският език е свръхинструмент за поезия, езикът е душата на поезията. На 33 разбрах, че поезията е тъмна материя, която поглъща и връщането оттам не е сигурно; че без Оня, който диктува, стихът е мъртъв; че разликата между смъртния и безсмъртния стих е диханието на Бога. Поезията е различна реалия от случващото се тук и сега.

– Кой си всъщност?

– Създател на текстове, които изживях. Веднъж, идвайки от нищото и отивайки към нищото, срещнах старец. „Накъде, момче?“, попита и спря, търсеше разговорка. Вдигнах очи: дълбоки бръчки, прорязали лицето, синеок, подпираше се с патерица. „Не съм момче, стара риба съм…” „Няма стара риба! Има голяма риба. Ти си голяма риба!” Думи на старец, оглозган до скелет, както марлина на Сантяго от акулите в „Стареца и морето“. Повече не го срещнах.

– Какво не се случи в твоя живот?

– Не се случи литературната ми съдба – живях във време на идеологически демони, когато саморазправата с другостта бе касапски свирепа. Битки за власт и надмощие, фалшиви кумири, капсулиране на имена. Разбира се, не обвинявам никого, всеки си носи кръста. Литературният живот е гмеж от страсти, злост и притворство, продължава да е такъв. Завистта има различни лица, а в комбинация с политика е гадна смес, манипулираща живия литературен процес. Нямах друг избор освен слизане в de profundis-а на душата – чувството за свобода там е необичайно. Поетът е себичен – съдбата му трябва да се случи навреме.

– А Черният полковник?

– Той не умира. Появява се, за да напомни, че сме наблюдавани зорко. Тежко на оня, който приюти преследвания, горко на неговия дом. /“Притча за преследвания“/.

За любовния стих

Любовта между двама е пламък на свещ – една вечер угасва…

Стих от младостта, останал самотен. При всеки опит да го продължа, стихът се съпротивляваше. По-късно разбрах причината– той съдържаше всичко.

Любовите на поетите не са различни от любовите на останалите – разликата е в любовния стих.

Ето няколко любовни Дихания.

Сафо

Пада туниката й тайнствено,

Сафо

е гола пред вас –

любете я,

докато разгадаете

греховната й душа.

Коварство

Коварна е голямата любов,

излъга ме,

измамнице душа –

1000

синове в утробата крещяха,

нито един не оживя.

Лора

В часа на синята мъгла –

финал

като в антична драма:

разбива

Лора огледалото,

останалото е мълчание.

Любовта

Любовта е два пламъка,

докосни

моите пръсти –

днес

ме люби безпаметно,

утре ще бъде късно.

Споменът

Жив е любовният спомен,

споменът

пари още –

там е оня от демоните,

който

те обладаваше нощем.

Стих призрак

Забравяй любовните думи,

помни

греховния шепот –

стих,

появяващ се като призрак

нощем в Библията.

Това са Дихания – кратка поетическа форма, родена в началото на 21 век. Едно единствено изречение. Опитай както дишаш… Опитай както се любиш… Опитай както възкръсваш…

За страстта към писането

Страстта към писането крие в себе си особен демонизъм.

Нобелистът Марио Варгас Льоса, перуанец, говори за писането като за парализа, подчинение, тения-паразит, колонизираща писателската същност, за да се храни с нея. Разбира се, Льоса иска да ни предпази от погрешни стъпки. Робинсън Джефърс, американски поет, отбелязва нещо подобно: …И все така млади хора идват при мен с ръкописи и книги, как жадуват да бъдат поети, жадуват похвали, жадуват съдбата на Кийтс. Аз мисля, че те са луди.

Набери Джон Кийтс, ентър.

Писателството е обсебия, поетическият талант – дар божий.

Как се случва? Ето:

Бог се пресегна, откъсна едно от небесните глухарчета и го духна. Семенцата се разпиляха – които попаднаха в пръстта, родиха глухарчета, попадналите в душите – поети.

Писателската обсебия е завладяваща.

За лъвската кожа

Някога по тия земи живееха лъвове.

Аз чувах ревовете им при тържество и ревовете им при глад – и първите надмогваха вторите. Ситите лъвове не нападат, нападат гладните. Стотици лъвчета си играеха в тревите и бяха щастливи.

А над всичко владееше бог Юг.

А бог Север владееше ледната пустош.

И пожела земите на бог Юг – страстите на боговете не са различни от страстите на човеците. И прати първо предупреждение – милион снежинки, стопени в дихания. После прати зли ветрове – участта им бе същата. Трети пратеници не прати – удари с леден свинец, който не се стопи дълго.

И бог Юг усети в петите студ.

Слънцето вече не грееше огнено, както преди, птиците не пееха, както преди, зверовете се криеха в пещерите. А лъвовете ставаха все по-самотни.

Аз чувах ревовете им при тържество и ревовете при глад – и вторите надмогваха първите. Виждах как изопват тела за скок – а враг нямаше. Виждах как затварят очи, как заспиват, как снежни виелици ги затрупват. Лъвиците ги побутват да се събудят, лъвовете не се събуждаха. Случващото се с лъвовете е като случващото се с човеците: силното им време отмина. И тъй не разбрах кога се роди последния лъв.

Последният лъв живя кратко.

Ревът му огласяше простора – а нямаше кой да го чуе, нямаше кой да отвърне, нямаше кой да го следва. Самотата му бе огромна, поради което пазете се от самотата, самотата помита всичко. И когато бог Север удари с цялото ледното войнство, последният лъв рухна върху земята. И там, дето рухна, остана отпечатък.

Колкото лъвска кожа.

За неистовия холандец

Знам кой си, Винсент ван Гог.

Невъзможно е да те сбъркам с друг. Ти нарисува знаменитите слънчогледи и се самоуби на 37. Диагнозата на болестта ти остана неизяснена.

Ти избра точния час за смъртта – на крачка от отчаянието, на косъм от лудостта, без да подозираш какво ти готви съдбата: безсмъртна слава.

Импресионистите рисуваха което вижда окото. Ти отиде по-далеч – разкри движението, ритъма, вътрешния живот на природата, нейната душа. Главният нерв в картините ти бе любовта към човека.

Ти беше дете от друг свят. Преживе почти никой не те разбра, не ти и простиха. Въпреки всичко, продължи да рисуваш. Както в музиката миньорните и мажорните тонове са разделени, така и в палитрата ти цветовете са разделени: от жълтия до огненочервения – цветовете на радостта и живота, от синия до черно-сивия – цветовете на страданието и смъртта.

Най-ярките ти картини излъчват могъща енергия. Продължителното им гледане предизвиква световиене. Ти възпя слънцето и природата, а кръвта ти буквално изтича в картините. За което заплати с разсипания си мозък.

Неистовият холандец бе дребен, само кожа и кости, с червеникава коса и брада и светлосини очи. Бе простодушен като дете и шумно изразяваше радостите и болките. Когато побесняваше, сипеше една през друга фрази на холандски, английски и френски, след което поглеждаше презрително през рамо, просъсквайки през зъби. Бе надарен с инстинкта да борави неустрашимо с боите. Полагаше мазките с нож – гневно и грубо, отдръпваше се назад и казваше – е, а сега какво? Дишайте! Преживе бе обсипван с присмех и ругатни – получи твърде малко любов и нищожно признание. Какво създаде за един живот? Стотици шедьоври.

Страстите в Арл се изостряха като бръснач – подобно на оня, с който Фу-Ру /риж безумец/, отряза парче от ухото си и към полунощ се появи изненадващо в Дом №1, където го връчи на сладката Рашел: “Пази това нещо добре!” Сладката Рашел изпищя, изтърва кървавия парцал и продължи да пищи. – Малка Рашел, не обичаш ли вече Фу-Ру? – питаше загрижен, докато оправяше превръзката. – И оня страхливец Гоген не ме обича! Къде е оня страхливец? – В това време се появи Мадам, която ощипа зверски сладката Рашел отзад и тя спря да пищи. Докато г-н холандецът прибираше кървавия парцал, сладката Рашел попита: – Ще пие ли един коктейл синя лагуна Фу-Ру? Една синя лагуна от сладката Рашел? – Синя лагуна ли, сладка Рашел? – пробуди се сякаш от сън г-н холандецът. – Si, ще пия една синя лагуна! Абсент – no! – каза с пресъхнало гърло. – А къде е Гоген? – Замина – каза строго Мадам. – Тази сутрин г-н парижанинът напусна Жълтата къща.

Докато Рашел друсаше шейкъра, Мадам уведоми полицията за присъствието на луд в Дом №1. Сладката Рашел бе на 18 и преценяваше мъжете по две неща: портфейла и онова нещо. Първият път г-н холандецът плати за цяла нощ, а не я докосна, сякаш забравил защо е тук. Парижанинът обаче, по-точно г-н страхливецът, й го заби от раз и продължи до утрото, наливайки се с абсент. Парижанинът не говореше, парижанинът повеляваше. Общото между двамата бе световиенето, което й причиняваха: Фу-Ру с цапаниците, които пълнеха Жълтата къща, г-н парижанина с оная работа. Кои му бяха учителките? Има си хас! Ах, Париж! – въздъхна сладката Рашел, загледана в синята лагуна. Какъв цвят! Не като проклетия абсент, влудяващ клиентите в Дом №1. В този миг се появи полицията и отведе Фу-Ру в Жълтата къща.

Винсент, какво се случи, когато остана сам с безкрайната самота?

Винсент, защо нарисува онова празно кресло и постави върху него свещ и разтворена книга?

Винсент, защо каза, че в шумоленето на маслиновата гора има нещо безкрайно древно и че картините ти са вик на отчаяние?

Винсент, спокоен ли беше, когато вървеше към житната нива, над която летяха гарвани? Какво направляваше ръката ти, докато рисуваше житата? Защо небето, така синьо, запрати срещу теб ято зловещи птици?

Какво видя отвъд житната нива с гарваните, Винсент?