В интернет неизвестен потребител пита – познавате ли поета Иван Здравков. Ако – не, ето едно негово според мен великолепно стихотворение:

Вечерния шал

Идва час да си спомня какво ми прошепна старицата,

когато

купувах вечерния шал.

Идва час да си спомня какво ми предричаше на площада

на някакъв древен пазар на Русия.

Идва час да си спомня за нейните думи, моя любов,

и за шала с кентаврите.

Тя ми каза: – Иди си, преди да се влюби в кентаврите.

Тя ми каза: – Иди си, преди да изпрати кентаврите.

Тя ми каза: – Иди си, преди да те стъпчат кентаврите.

Ще дочакам да дойдат, моя любов.

Из стихосбирката „Вечерна чаша“, издателство Български писател, 1985.

– Какво мислиш за неизвестния потребител?

– Ще почерпя, ако се обади. Похвалите задължават, понякога развеселяват. Една нощ в 2 след полунощ телефонът извъня, мъжки глас: „В кръчмата сме, пием и четем, четем и пием. Ще ни се пръснат главите! Ела разкажи как написа „Вечерна чаша“? Друг един, вместо поздрав: „Андрей Рубльов, конгениално!“ Трети просъска: „А, Иван Здравков, мислиш, че така лесно ще влезеш в литературата?“ Казах му да се разкара. Нямах илюзии, бях вече ударен от млад референт, който обяви, че текстовете са писани сякаш от луд. Подарих стихосбирката на известен критик, върна ми я с думите: „Ама вие какво си мислите? Че всичко е позволено?“ Инстинктът ми подсказваше, че нещо не е наред, докато осъзнах: опитът да пробиеш догмата се плаща, догмата не прощава. В глутницата е по-лесно, на единаците е трудно. Искаш да станеш писател? Опитай.

– Е, опита ли?

– Чуй един анекдот. Млад кандидат-писател пита Хемингуей: – Смятате ли, че ще стана писател? Отговорът: – Как, по дяволите, бих могъл да зная! Пиши! Ако нищо не става, по-добре се застреляй!

– Харесваш Хемингуей?

– Хемингуей е професионален писател. С невероятен инстинкт и вкус за живота. Имах негов портрет върху сиво зебло, беше ми като допинг. „Старецът и морето“ казва, че човекът може да бъде унищожен, но не и победен. И още: „Ние всички сме пречупени. И често, точно в мястото на счупването, сме най-силни.“ Застрелял се е, защото повече не можел да пише. Застреля се и Тодор Велчев – Тато, витален разказвач, мой приятел. Веднъж ми показа един великолепен Colt. Драматизирах негов разказ и му „сервирах“ 4 стотака от авторско право, без да си мръдне пръстите, купи си кожух. „Братче, ти ме спаси! „Белият кон“ е върхът!“ Ще възседнем конете в голямата утрин и към светлия ден ще препуснеме, сине. Отпреди ще е ясно – ти, върху белия, черният кон – по закон – за бащите е… /“Белият кон“/. Тато беше човек на емоциите, хронично безпаричен – и колтът изгърмя. И Георги Марковски предизвика смъртта безрасъдно. Аз закъснях.

– Беше твой приятел?

– Единствен и незаменим. Три дни преди инфарктът да го покоси фатално /призори, на 400 метра от блока, в който живееше/, пихме по водка за Ивановден в една кръчма. Там се появиха последователно две жени. Варненката, преводачка на По, бе отпратена, той тръгна с другата. „Накъде, Георги?“ – попитах. „Чака ме друга сватба“, рече усмихнат. За смъртта звънна Мария, неговата жена. Погребан е в Централните софийски гробища, място за гроба издейства поетесата Валентина Радинска. СБП не си мръдна пръста.

– СБП, страстта на младите?

– Днес СБП е просто съюз, но преди беше фикс идея. Соцдогмата толерираше своите, чуждите елеминираше. Как? Имаше точно отработени механизми. Всъщност, битките бяха за власт, надмощие и пари. Книги с огромни тиражи се претопяваха и отново се преиздаваха. От време на време някой кандидат за слава бе просван върху дръвника и разфасован. Критици касапи не липсваха. Кандидатствах 5 пъти за прием в Съюза, докато пробих. След всеки фал сянката на Черния полковник се появяваше и изчезваше.

– Кога и как пишеше?

– Нощем и на машина, блъскаш – и това е. Известните и знаменитите са имали ритуали. Балзак например пиел по 50 чаши кафе на ден. Бетховен броял точно 60 зърна, за да вкуси от ароматната напитка. Колегата му Густав Малер е композирал в горска хижа. Писателят Томас Улф споделял „приятното мъжествено усещане“ – маструбацията, Джон Чийвър пишел единствено и само по бельо. Маркес пушел по 6 кутии цигари на ден, докато пишел „Сто години самота“. Жорж Сименон „познавал“ 10 000 жени /8 000 от които жрици на любовта/.

– Какво мислиш за критиците?

– Особена порода, амбициозни. Времето е единственият критик без амбиции – твърди Стайнбек.

– Съвет към младите?

– Хвърляш ме направо в джаза, съветите са абсолютно излишни. Младите чакат възхвали, награди, попадане в топ класации за продажби. Книгата е търговски продукт без сантименти.

– Писал ли си любовни писма?

– До първата любов – да, бяха ми върнати. Да си единствен в женското сърце е нонсенс, заблуда. Кажете на душата да остане нощна стража, защото третият се появява винаги в любовната гора – той носи нож и цвете. /“Нощна стража“/.

– Какво сънуваш?

– В последния сън тежковъоръжени командоси претърсваха катакомби, в които се лутахме с „Лудия Лука“, писателя Емил Андреев. Търсеха Драпър, заклинателя, за да го ликвидират. Вероятно начало на нов роман или ехо от терористични събития. Всяка литературна творба има миг на отключване – видяното насън може би подсказва нещо подобно.

– Как се влиза в поезията?

– Отговорът е кратък: с написани текстове. Завършвайки университета, разбрах, че не ставам за даскал. Помня обаче една лекция на проф. Александър Пешев за Франсоа Вийон – тя отключи врата някаква, през която „влезе“ поетът и се надвеси над извор. Видях собственото си отражение. Жаждата да пишеш е вътрешна, по-палеща от реалната. Които я изпитват, ще разберат, които – не, едва ли ще ожаднеят. А колкото до съдбата в поезията – терзанията се безсмислени. Съдбата е присмехулница, обича да се шегува.

– Да не си фаталист?

– О, не! Черната котка е черна котка, петък 13-ти – ден в календара.

– Какво броди в българската душа?

– Зъл демон, който жадува мъст за бастисаните надежди. Няма как да се случи. Гарван гарвану око не вади.

– Без изход?

– Изход винаги има. Светът става все по-яростен и непредвидим.

– Любим стих?

– Умра ли, оставете балкона отворен! Лорка. Поетът Рафаел Алберти ми каза: – Убиха Лорка в Гранада.

– Как разпознаваш истинската поезия?

– По настръхването на кожата, казано, разбира се, с усмивка. Имах такъв случай: идва студентка, носи цикъл стихове и понеже е гладна, отива да си купи баничка. Бе петък следобед, убийствена мараня. Хвърлих поглед на текстовете и направо изумях: там кипеше любовна лава. Попитах по-късно коя е – а, полудялата от любов, казаха, зарежи, неспасяем случай.

– Какво крие любовния стих?

– Сафо е знаела какво крие. Любете Сафо от о. Лесбос – и ще откриете тайната. Любовният стих таи недоизказаност – причината да търсим ключа към загадката. Той притежава особен феномен, директната персонификация, ти – единствената! Христо Фотев изби рибата с „Господи, колко си хубава“.

– Сам ли е поетът?

– Не само поетът – човек се ражда и умира сам. Испанска максима.

– Как се създава шедьовър?

– Литературните шедьоври, включително ненаписаните, са в речниците.

– С какво свързваш своето име?

– С идеята за метареализма и поетическата форма Дихания.

– Чия съдба те впечатлява?

– На Винсент ван Гог, продал преживе картината „Червени лозя в Арл“. Жалко, че не я притежавам.

– Шегичка?

– Не съвсем. Можех да имам три страхотни платна от художника Генко Генков. Веднъж излезе от СБП бесен, никой не купил картините, вързани с тел, боите не бяха още засъхнали. Каза: – Момче, дай 200 лева и ги взимай. – Давеше го ярост, може би отчаяние.

– Или лудост?

– Всички се раждаме луди. Някои остават такива – твърди Самюъл Бекет.

– Във виното ли е истината?

– Така казват древните. Татко наш Дионис, който в чашите ни горчиви наливаш забрава… /“Възхвала на Дионис“/. Напомня ми запоите в кръчмата „Дълбок зимник“ в студентските години. Пиеше се наливно червено вино, най-евтиното. Тартор бе Христо Банковски, свръхчувствителен поет. Блъскаше челюстта си с юмрук и крещеше: „Бездарници! Бездарници!“

В университета открих Атанас Далчев, поетиката му бе откровение. В прозата – Димитър Димов и Емилиян Станев, изгряваха звездите на Йордан Радичков и Георги Марков. В младата поезия доминираше априлското поколение. И двама неординерни поети – Константин Павлов и Николай Кънчев /с когото се запознах пред мензата/. Сетивата ми се изостряха. Усещах – проблемът бе не следване на образци, а създаване на нова поетична материя. Има единствен, който може да те осъществи – самият ти. Как? Нямах все още представа. Бях просто студент българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, както стотици други. Едно от зрелищата бяха поетичните четения в 65-а аудитория.

– Пишеше ли стихове като студент?

– Бях написал едно чудесно – „Трева“, и още десетина, публикувах ги, без да съм сигурен, че съм „улучил ваксата“, както казват скиорите. На тавана на „Криволак“ 31, последната студентска квартира, играехме бридж, след което останах отчаяно сам. Тогава за пръв път чух гласа на Ave Maria – плач някакъв, ридание някакво, приспивна детска мелодия. Не разбрах откъде и защо дойде и какво искаше да ми каже. Животът сякаш застиваше в мъртва точка. Седях на пейката в една нощна градина без представа какво следва нататък.

– Какво определи твоя живот?

– Импулсите и случайностите. Имах сляпа неделя, брак, разпадна се като дрипа. Не открих тайните страсти на момичето, с което се свързах, за съжаление. Веднъж – по-безумен от вятъра, в полунощ се събудих. И нямаше никой, и цялата къща крещеше от болка. С раззинати черни уста – крещеше вратата. Крещяха стъклата, в които се блъскаха нощните пеперуди. И мъртвите птици – в небето на август, крещяха… /“Притча за самотния мъж“/. Някой се намеси, изтръгна ме оттам, както от отровите на Фармахим, където работех за жителство. Кой? Аз – каза Ave Maria.

– Аз-ът в поезията?

– Аз-ът кореспондира с егото, в кръвта ли ти е, няма как да го скриеш. Опасно е, ако прекалиш. Който посяга към Аз-изказа, да се готви за остракизм.

Аз, който пишех между редовете на библията

еретични слова,

бях осъден от догмата на изгнание.

Питах Пития за живота.

Питах Пития за смъртта.

Късно питаш за страстите на Христа –

каза Пития

след 1000 години мълчание.

– Други страсти?

– Психологията на литературното творчество, генезиса на нещата. По-специално – писането като психотерапия. Как иначе да се освободиш от „демоните“ в душата? Трудно е за обяснение, но го практикувах, върши работа.

– Чувстваш ли се писател?

– Литературата е начин на съществуване, оцелявана в скотобойната на живота. Усещане, че живееш. Терминът писател е натоварен с прекалени очаквания и щом не се случат, читателят е разочарован. Което е знак за внимание: не публикувайте текстове, ако не са преминали през собствения ви филтър. Правило без алтрнатива. Впрочем, литературата не се състои само от шедьоври. В текстовете, които съм писал, присъства един невидим, така че заслугата не е само моя.

– Опиши този невидим.

– Няма как да го видиш, но усещаш присъствието му безпогрешно, когато се появява. Той е глас. Аз съм сечивото, писарят, който записва. Всичко се случва във въображението. Без този невидим глас писателят е колеблив, думите, които смята за свои съюзници, не се появяват, накратко казано – писателят просто „няма ден“. Той държи под око главно две неща – достоверността на образите и тяхната автентичност. Изпусне ли ги – е аут, както във футболната игра. Това бе причината за любопитство ми към психологията на литературното творчество, към писането като психотерапия. Разбира се, съществува и другата алтернатива – нито ден без ред, и тя е по-популярна. Проблемът не е толкова до избор, колкото до творчески темперамент. Невротичните типове писатели /и най вече поети/, какъвто съм, ще разберат за какво иде реч.

– Как преценяваш живота днес?

– Хладнокръвно. Няма как да забравя антиутопията на Джордж Оруел „1984“, в която държавата провежда всеобхватно наблюдение, пропаганда, страх. Там е мисълта: „Който владее миналото, той владее и бъдещето. Който владее настоящето, владее миналото“. Концепцията за „Големия брат“, организацията от анонимни наблюдатели и тотално подслушване, е на всички нива. Шоуто „Биг брадър“ изконсумира Оруел. А Маяковски, парафразиран, звучи така: Власт и Пари са братя близнаци. Когато кажем Власт, разбираме Пари, когато кажем Пари, разбираме Власт.

– Мит ли е Минотавърът?

– Страхът Минотавър напусна мита и живее в днешния свят. Движи се в лъскави лимузини и бронирани джипове. Има тайни банкови сметки и непробиваеми сейфове. Обитава резиденции с разкошни паркове и параклиси. Усмихва се, мечтае за бизнес империи. Седи в банкерски кресла. Контролира наркопазари и трафици с женска плът. Разхожда се по високите етажи на властта, пазарува министри и депутати. Занимава се с благотворителност. Организирва атентати. Той идва от миналото, гледа в бъдещето, живее в настоящето. Знае, че ще умре млад и затова бърза: разстрелва и е разстрелван. Образът му в публичното пространство няма нищо общо с тайния му живот. От плът и кръв е и лицето му не е така ужасяващо, както бика на Минос – понякога е красиво. Жестоко красиво.

– Метафора?

– Грешиш. Страхът е хилядолетна кост в гърлото. Литературата е опасна игра. Чел си, предполагам, „Сатанински строфи“ от Салман Рушди, британски писател от индийски произход. Книгата предизвиква брожения в ислямския свят. Забранена е в много страни, аятолах Хомейни го обяви за вероотстъпник, за убийството му е определена огромна награда.

– Чувстваш ли се свободен?

– Свободата е кратък миг, измамна илюзия. Вероятно визираш ден Десети, изригнал омраза по площадите на гнева, готова да избухне отново, поради което – пазете се от омразата, омразата помита всичко. „Комунистите в Сибир! – крещяха 100 000 пред “Александър Невски”. – Еднопосочен билет за ада!“ Нищо подобно не се случи. Въздухът на оня митинг дишаше ярост. Там бе и мъжът от детския спомен.

Черният полковник изплува в сияние – очите му ме пронизваха. Аз съм тук и ти няма къде да се скриеш. Следвам всяка твоя стъпка. Защото не искам да умреш изведнъж, искам да умираш бавно. Които се опитаха да те спасят, са мъртви – ти обаче си жив и ще умираш бавно. Страшно бавно и страшно мъчително. Чуй часовника – всяка секунда ме приближава към теб – страшно бавно и страшно мъчително, и ти няма къде да се скриеш…