Автобусът бавно зави по колелото на кръговото движение и спря на спирката. Шофьорът - намръщен червендалест шишко, отвори вратата, намести по-удобно шкембето си пред волана и ме погледна така сякаш ми казваше "Айде бе, к'во ме зяпаш? Качвай се! От мен да мине". Побързах да се вмъкна, докато той бършеше потта си с една розова хавлиена кърпа и не беше размислил, за да потегли без мен. Качих се и се настаних удобно до прозореца. Предвкусвах петнайсетина минути по широките пловдивски булеварди на път към вкъщи. Има няколко автобусни линии в Пловдив, които с жена ми наричаме "круизни". Пресичат почти целия град. Лъкатушат между тесни улички в тихия уют на махали и квартали, а после някак изневиделица изскачат на най-натоварените булеварди, сливайки се с общата лудост на шумния градския трафик. Обичам тази смяна на места, ритъм и емоции. С удоволствие зяпам лицата на хората по спирките. Чета в очите им нетърпението им, очакването, бързането. Тази вечна надпревара с времето. А автобус 21 е идеалното място за такъв тип социално воайорство. (Боже! Как звучи само!)
Пред мен пътуваше възрастна дама, която ухаеше приятно на някаква странна комбинация от прах за пране и познат парфюм. Побелялата й като сняг дълга коса беше прибрана небрежно в стара сламена шапка с периферия. С една ръка се държеше за дръжката на седалката, а с другата подпираше карирана пазарска количка с колелца.
Малката ни спътническа автобусна общност се допълваше от един младеж с къси панталони и потник. Той обаче беше забучил нос в телефона си и явно ни показваше, че никак не се интересува от нас. Колко неуважителни могат да бъдат понякога младите!
На следващата спирка броят на пътуващите братя и сестри се увеличи. Сред успешно присъединилите се беше и един човек на неопределена възраст. Брадясал и облечен в някакъв стар и мръсен син анцунг. Подпетил изтъркани стари сандали. Около него бързо замириса на лошо и някои от новодошлите го изгледаха с едва скрито отвращение. Човекът стискаше в ръка ожулена патерица и малко найлоново пликче, през което се виждаше едно срамежливо кюфте.
- Пак ли ти бе? - чух изведнъж ядосания шофьор. - Нямаш пари за билет, а се качваш! К'во да те правя сега? - довърши мисълта си той с тон на катаджия, гледайки страшно в огледалото.
- Ама аз само за една спирка. - виновно измуча човекът с патерицата, който изглеждаше още по-жалък в създалата се суматоха. Чуха се дори гласове на гняв и справедливост, които подканваха към линч и изхвърлянето му през вратата в движение.
- Чакайте! - каза изведнъж възрастната дама пред мен. Извади от чантата си малко шарено портмоне на мъниста и подаде един лев на кондукторката. - Ето! Това е за неговия билет!
Някаква гореща вълна на срам, неудобство и още нещо заля всички наоколо. Когато вълната отмина, престраших се да наруша тишината, обърнах се към жената и я попитах:
- Защо го направихте?
Тя се усмихна неловко, а после почти прошепна срамежливо:
- Обещах си всеки ден да правя по една малка добрина. А и вчера взех пенсията.
После ми разказа накратко живота си, самотата си и как била тръгнала за Четвъртък пазара да си търси хубави тиквички.
- Благодаря Ви, че ни дадохте пример! - казах аз на възрастната дама, която вече беше готова за слизане.
Тя се усмихна скромно и отговори:
- Трябва да бързаме! Животът е просто един миг.
После с достойнство слезе през отворената врата и дърпайки бавно карираната пазарска количка се отправи към Четвъртък пазара.