Общото между самурай, абстрактен пияница и колоездач

Този път беше пластинката на скоростите, за няма и десетминути се справих. Е, малко дърварската, днес ще трябва да поработя надколелото, но в сравнение с миналата повреда, с която пак започна пътуването ми(Сомовит), с тази се преборих доста бързичко. Скърпих го поне за път. Минутите,в които ми бяха необходими да го свърша обаче бяха твърде тежки като мисли.

Да, има обяснение: влакът от Плевен до Варна ме е лашкал петчаса. Релсовите ни пътища са химнът на 35 години демокрация; същият катошосетата ни, но изпълнен с други инструменти. Тежък, буквално – разтърсващ извънящ дълго в ушите и след като пътуването е свършило.

Е, има си и приятни неща това пътуване, но да не изпреварвамсъбитията. Приятното (смущаващо приятното) се случи на връщане и естествено занего ще разкажа на края. Сега, когато току-що бях слязъл от влака и „муленцето“ми не искаше да върви си имах обяснение. Завързал го бях на задната врата,както е и по правилник. При подскоците пластинката на скоростите се е удряла,удряла, удряла и изкривила.

Не исках да допускам, че някой го е ритнал волно. Нищо, че итова не беше изключено.

Обяснение имаше, но все пак е време да си призная, челюбимото ми муленце е за смяна. Рекох му го мислено и добавих, че поне днес щесе забавляваме добре и изпълних обещанието си.

 Джипиеса също сезабавляваше с нас. Зададох му първата си цел: Белослав пешеходно. Даде ми 19км. Целях да кръстосвам многолентовите варненски шосета възможно най-малко, чесъм дал обещание на жената, която обичам да сведа риска до минимум.

Това, че изпълнявах обещанието си има силен символиченсмисъл. Така носих част от нея със себе си и пътуването беше по-приятно. Оказасе, че усилията ми нямат никакъв практически смисъл. Пешеходният и автомобилниямаршрут се препокриваха. Пътят беше един и същ.

Движих си се по платната, защото тротоарите бяха обрасли,твърде тесни за колело или чезнеха. Мина ми през ума направо да си превключа наавтомобилна навигация. Така щях да си имам поне километраж, че е потискащо дане знаеш с каква скорост се движиш по непознат път.

През ума ми мина онази сценка от „Междузвездни войни: Нованадежда“, в която Люк Скайукър вика на Хан Соло: „Задмини ги!“, а Хан Соло муотвръща: „Момче, изчакай да излезем в хиперпространството!“ Само, че сегапрозвуча така: „Превключи на автомобилна навигация!“, „Момче, чакай да излеземот Варна!“

И когато това се случи и превключих на автомобил станазабавно. 13 км. изведнъж станаха 27. Би било нормално, ако се движих попешеходен маршрут. Да, ама и досега си се движих по същите шосета. Явно „натам“има нещо, което различава маршрутите и по-добре да се придържам по-късия.

От ляво започна да синее Варненското езеро. Далече ми бешеза снимка, нещо щеше да го препречи, но когато стигнах на разклона към Казашко,езерото беше под носа ми. Засмях се, че то цялото ни Черноморие може да секазва в момента така. Пълно е с „казаци“, но въпреки тъмния ми хуморнастроението ми беше на върха, а синевата на езерото, както и православниякръст с надписа: „С нами Бог!“, пред който снимах колелото подсилваха негата.

Няколко снимки, за толкова имах време. Казашко не бешепредвидено в маршрута ми. Подкарах бързо и не се спрях в Езерово където имахнамерение да спра.

Зарекъл съм се в записките си за велопоходите да споменавамВЪЗМОЖНО НАЙ-МАЛКО ОФИЦИАЛНИ ФАКТИ – такива, за които може да се прочете вГугъл, пише ги по книги и списания, разказват ги екскурзоводи, краеведи. Описвамсамо мои преки, лични впечатления. Тук обаче ще спомена официален факт, защотое дълбоко свързан с личните ми впечатления и ми се щеше да свържа с него ипътуването си (нещо, което не се получи). Две години преди да бъда роден, в1967 година, учителят и любител палеонтолог Димитър Ковачев открива в Езеровотретия в света цялостен скелет на дейнотериум. Най-подробния. Първият е в САЩ,вторият в Румъния. Дейнотериум е прадядото на съвременния слон. Около два пътипо-голям е. Бивниците са на долната му челюст и една от научните хипотези е, чепонеже е бил много тежък е живеел както на сушата така и във водата и бивницитему са служили да излиза навън. Както моржовете днес. Но това е само хипотеза.За всеки случай с тази форма и на това място, не са удобни за самоотбрана,както при по-късните мамути и съвременните слонове.

Откритият скелет е сглобяван с години и оригинала му е вПриродно-научния музей в София, а една отливка: 100% точно копие, избаротката,на която отнема почти същото време се намира в Палеонтологичния музей в Асеновградоснован и разработен от същия този Димитър Ковачев.

Защо бях толкова подробен и казах, че в този официален фактимам и много лично.

Бил съм ученик на Димитър Ковачев. Участвал съм в две неговиекспедиции в село Хаджи Димово. Там се ходеше по желание и можеше да избирашекспедиция пред бригада на консервен завод или на село. В експедициитеусловията бяха по-мъжкарски и приключенски, освен това не се плащаше. Но понежеги свързвах с романите на Джек Лондон, а и с приключенската фантастика –предпочитах ги.

По-късно работих и в музея. Препаратор. Сглобявах намеренитекости. Почти две години, но от БАН ми изгубиха повече от година трудов стаж.Както и да е. Не ми нагарча вече. Приемам го като доброволен труд за българскатанаука, а и отливката на дейнотериума още е в главата ми и ме вдъхновява.

Някой ден ще отида на мястото, на което този необикновенчовек е намерил костите. Сега обаче нямаше как. Най-важната ми цел бяхаПобитите камъни. И понеже изгубих малко време в Казашко, не слязох дори за еднаснимка.

Освен това джипиесът окончателно беше решил да се прави напобъркан. Пак вървях между колите и шосето, по което ме водеше беше всичкодруго, не и пешеходно, но включих ли на автомобилна навигация, пак разстояниетоставаше с петнадесетина километра повече.

Хубавата изненада беше, че в Белослав стигнах доста по-бързоотколкото показваше. Когато видях табелата по джипиес имах още 4 км. Тук видяхедно природно образование, което ми приличаше на Побит камък. Снимах го и съмразместил нещо джипиеса. Заведе ме до ферибота (на Белославското езеро) и ми препоръча да го ползвам.Това разбираше под „пешеходен маршрут“. 

Окончателно реших да се движа поавтомобилния. Написах отново „Побитите камъни“ и подкарах. Скоро стигнах Девняи оттук-насетне стана много трудно.

Денивелацията ставаше все по-голяма, а слънцето вечепрежаряше. С времето бях добре и можех да сляза и да тикам колелото по наклона,но се заинатих. Най-накрая като почти го бях изкачил реших да се поразтъпча.

Бях победил наклона, можех да си го позволя. Зад дясното мирамо се виждаше комбинатът в Девня, весело пускаше дим, стори ми се част отпейзажа и не създаваше чувство за замърсяване, а същия оптимизъм като красиватаприрода.

Все ми е така като видя нещо работещо в България.

Минути след това видях нещо друго работещо. Минах покрайнего. Вече бях на колелото. В първият момент се стъписах, защото не очаквах даизникне тук. Работещо момиче. При това доста хубаво, не развлечено катоповечето, които се виждат по подобни обекти. Изглеждаше по-скоро катопорноактриса, отколкото магистралка.  

Това ми се струва най-тежката работа. Сексът е приятен, но вжега, в мраз; като войник на пост да чакаш клиент, като самия таргет не обещаваособено приятен персонаж. Това е по-скоро мъчение, но човек не е склонен даразбере другия; и неговите занимания.

Видели ли сте подобно момиче в лошо настроение? Аз не.

Преминах покрай втора и трета. После имах едно шеметноспускане и при следващото изкачване вече бях на Побитите камъни.

Слязох от колелото, дори свалих каската, тръгнах към входа,но се отказах да вляза до Каменната гора.

Знаех, че ще е много красиво. И не пожелах да го разгледамсам.

Трябваше с някого да го споделя. Иначе щеше да ме боли.

Ако бях с Илиана и Боби.

Ако бях с Непознатата.

Но за мен беше важно да стигна дотук. Спомняте ли сиопределението „абстрактен пияница“, казва го герой на Ерик Мария Ремарк от „Триматадругари“: та абстрактния пияница е човек, който пие заради самото пиене, а незаради насладата от живота, която може да получи пиейки.

Има и виц.

Сийка: Защо се подкара от понеделник, сутрин?

Кирчо: Самураят няма цел, а път.

Та, общото между самураите, абстрактните пияници и колоездачитее, че правят нещо само за да го направят. И така е сладко.

А Каменната гора ще я разгледам друг път.

До Варна 18 км. Пускам се по скоростното шосе. Колкото и дане е наред муленцето вдигам 40 км.

Бързо стигам до гарата. Остават ми над три часа.

Спомням си, че на муленцето му е последен сезон. Дължах муго и се разходихме заедно по брега. Говорим си. Снимаме се.

Казвам му, че уморените велосипеди не ги убиват и като сепенсионира, а аз си взема новобранец ще има да му говорим махайки назидателно спръст, че нищо не знае, нищо не е видял.

После сме обратно на влака.

В купето ми влиза една много симпатична двойка на около25-30, явни фенове на Iron Maiden.Момчето е с фланелка Killers,момичето с Seventh Son of a seventh Son.Радват ми очите, радват ми душата, но сърце не ми дава да ги заговоря, затоваси водя въображаеми разговори с тях.

Казвам им, че ме кефят, че Мейдън са и моя любима хеви метългрупа. Казвам им, че фланелката на момчето е от последният албум на Пол Диано в1981 година, а на момичето от последният на Брус Дикинсън 1988 преди да напуснеза известно време групата. Заговарям за „Седмият син на седмият син“, казвам,че поне 3 песни са вдъхновени от поредицата на Орсън Скот Кард „Ендър“, ако несе лъжа „Говорителят на мъртвите“ и съм прочел книгата на един дъх, но епилога,с авторовите думи в епилога Орсън Скот Кард завинаги ме отблъсква. Там сеопределя като мормон и оправдава бомбардировката над Хирошима. Казвам им, челюбимото ми парче на Мейдън е от 2015 „The Man of Sorrow“ и макар има и такива християнски общности, които изкарватгрупата едва ли не сатанисти, това за мен е една от най-разтърсващитехристиянски песни. Казвам им, че любимият ми албум е последния Senjutcu.

Няма и едно слабо парче. Говоря им наум, но ги гледам как сигукат и ми е усмихнато и щастливо.

Обещах да разкажа за нещо смущаващо-приятно, което може дапредизвика зверското клатушкане на влака. По някое време, момичето изпъва ръценагоре. Просто е схванато от дългото време неподвижност. Игнорирал бях фактаколко е надарено откъм бюст. Мислех за изображението на фланелката, а не затова под нея. Но когато навлязохме в недобре поддържан железопътен участък и влакът задруса и заподскача и онезиприродни красоти се разлюляха пред лицето ми вече се чудех къде да дяна погледаси.

На това му викам смущаващо-приятно.

Преди Провадия пред очите ми се откри зловеща символика.Спирка „Добрина“, както я виждате на снимката. Занемарено, прилича наизоставено и пише: „Добрина“. Така ли изглежда Тя? Тази, която наричаме: Добрина!

Опитах се да снимам залеза.

Не се получи. Твърде красив беше деня за да го затварям съсслаба снимка.

Обичам красивите предизвикателства. Но най-красивото мипредстои.