“Изречение

Ето отново, да, ето отново едно от изреченията, които идват, когато си пожелаят, без да се съобразяват с разните изрази, чакащи търпеливо реда си, още по-малко пък с тези от тях, които се блъскат из устата – те и бездруго не са вече думи, а звуци, мехури, които се пукат като рибите, извадени от мрачните морски дълбини, точно както (или почти както) го беше написал един писател, което значи, че единствените истински думи са онези, които не се изговарят или които като тези тук са записани безмълвно, с надеждата, че по същия начин ще бъдат прочетени – безмълвно, в тишина, макар че и „тишина“ е само дума, дума, която се повтаря безброй пъти; всяка дума, каквато и да е тя, е тишина, само че сега няма време да се говори, съответно да се пише за това, защото изречението е вече тук, идва, ето, още малко и ще мога да го разгледам цялото, опнато от началото до точката.”