“Мир и тишина... Но за да има мир и тишина, в която да се чува как расте тревата, как шумолят талазите на ръжта, за да настане такава тишина след оня гръмол, пролетошния - трябва една последна пушка, която да затисне гърлото на другите. И един последен нож, който да пресече всички други. Или не е така?...
Дааа... все оставаше неясно нещо, нещо недоизказано, недовършено нещо. Колко пъти може да гърми последната пушка и докъде стига замахът на последния нож? Ей го неясното. А може би светът просто иска да бъде размирен, приятно му е да си играе на размирие от време на време, а ти му пречиш, защото той пречи на тебе? Какво точно е, какво? Кой да каже, кой знае?... Дълбок е светът. А ти искаш да стигнеш до дъното му, да го обърнеш като овчо шкембе и да го промиеш, за да го разбереш. Дълбок е светът и човек може да се удави в дълбокото. Но Калуньо не е човек, който ще се побои от дълбокото. Той може да се побои само от себе си...”