“Майка ми седеше край него ден и нощ. Понякога го гълчеше, понякога му пееше песни, които никога не бях я чувала да пее. Може би все пак тя го обичаше. Вероятно по природа си беше такава — като настръхнала. И сега си я представям — дребна фигурка, седнала край леглото, върху което се очертава тялото на татко, заобиколен от вечерните сенки. Облегната на рамката на вратата, подпряла петата на левия крак на прасеца на десния, я слушах като захласната как пее песни, които не знаех, че е скътала в себе си. Спомням си, тогава ми хрумна, че мама е като океан. Дълбока и пълна с неизвестни неща. Дори се боях, че никога нямаше да стигна до дъното му. Искаше ми се да съм ручей, който някой ден щеше да прерасне в река и някога да се влее в океана.”