“Отведнъж Мравокът литна, преодоля стените, издигна се във въздуха, надлетя врабчетата и се понесе в откритото зимно небе. Целият свят под него стана мравешки, а той се превърна в господар на пространството. Летя до насита, до зашеметяане. Ала колкото повече овладяваше пълната свобода и волност, толкова повече посърваше. Защото техните пространства се оказваха празни. Празни откъм нещата, с които Мравокът бе свързан, за които бе създаден. Тези пространства се подчиняваха на други закони, защото, летейки, не усещаш собственото си тегло, а нямаш във въздуха и място, което да е само твое.
И Мравокът се отказа да лети. Загуби желание. Лекотата му стана безинтересна и пожела отново да почувства тежестта си. Тогава започна да пада със страшна скорост, като камък.
Тупна на пода, натърти се, заболя го, но беше доволен, че е опитал. Защото опитът е по-важен от резултата.”