“Беше по времето, когато бях безпризорно четяща: нито някой ме е контролирал какво чета, нито колко чета. Само знаеха, че не ми насмогват на книги. Така един ден, четейки календарчето, открих, че е пълно с чудни, неземно звучащи имена като Мелетий, Апфия и Дросида. В края на книжлето формат А7 ме чакаше нова изненада: молитвите, включително Господнята молитва, за която бях чувала от майката на Карамел. Научих я наизуст, дори се молех понякога, нищо, че не бях кръстена.
После, съвсем на зряла възраст ме кръстиха, но тогава вече бях спряла да се моля.
И преди няколко години започнах да го правя отново. Тихо и кротко, вечер в постелята, на тъмно и наум. Казвах си цялата молитва и заспивах. Но напоследък се улавях, че вместо: „Да дойде Твоето царство”, казвах: „Да бъде Твоето царство”. И размишлявах върху това, коя е по-правилната дума.
Защото, докато се молех да дойде царството Му, аз и милиони като мен приемахме, че царството Му не е тук.
Че го няма.”