“Отново се опирам на стъклото – мъглата изведнъж се сгъстява. Светът зад прозорците изчезва, но аз пътувам. Ние всички пътуваме, движим се, макар и да не виждаме точно накъде. Осланяме се на водача и се надяваме, че видимостта отпред е най-добра. Ако изобщо го мислим… Ако сме будни.
Като онези посетители на изложба в Ню Йорк, които попадали в помещение, изпълнено с гъста, влажна мъгла. Клаустрофобичният пристъп бързо се сменял с паника и ужас, когато от неутрален, безличен текст научавали, че мъглата е вапоризирана вода, с която в моргата са мили телата на умрели.
Изглежда проява на зловещо чувство за арт. Но кой може да каже къде е границата между живота и смъртта? Къде започва смъртта, когато животът свърши?
Къде започва животът, когато смъртта свърши?”