“— Лельо, никой не организира тълпа — прояви наивността си Агнес. — Тя се събира от само себе си.
Очите на Леля блеснаха.
— В нашия край живеят седемдесет и девет юнаци с фамилията Ог. Няма начин да не се съберат от само себе си.
Спря поглед за миг на същинската галерия от портрети, после свали единия си ботуш и заудря по стената. След секунди трясна врата и някой мина край прозореца.
Джейсън Ог, ковач и старши по ранг сред мъжете в рода Ог, надникна в кухнята.
— Какво, мамо?
— Една тълпа ще се събере от само себе си и ще нападне замъка след… да речем, след половин час — осведоми го Леля. — Кажи на хората.
— Добре, мамо.
— И предай на всички, че не ги задължавам, разбира се — добави Леля.
Джейсън се вторачи за миг в йерархията на портретите. Нямаше нужда майка му да обяснява повече. Понякога и сандъчето с пясък на котарака имаше нужда от някоя и друга хартийка.
— Добре, мамо. Ще им предам, че си казала да не идват, ако не искат.
— Умно момче.
— Факли ли да носим или… сещаш се, коси, вили и тояги?”