Змей

“Ако само един човек в света хванеше едно ужасено, пищящо и извиващо се отчаяно малко момиченце, отрежеше гениталиите му с мръсен нож и зашиеше груго раната, оставяйки само малка дупка за урината и менструалното течение, единственият въпрос щеше да бъде колко сериозно трябва да бъде наказан той и дали смъртното наказание е достатъчно в този случай. Но когато милиони хора правят това, то извежнъж се превръща в "култура" и по някакъв вълшебен начин става по-малко ужасно и дори бива защитавано от неколцина западни "моралисти", та дори и от феминистки.

Доналд Симънс”
― Stephen Pinker

“Точно затова съществуваме ние, за да влачат хората цял живот страха като камък на шията и настъпи ли техният час, да приемат смъртта като освобождение, Рая, Рай или ад, или пък едното нищо, ни вълнува много по-малко, отколкото обикновено се смята, религията, господин философ, е земно дело, няма нищо общо с небесата, Не това сме научени да чуваме, Все нещо трябваше да кажем, зада направим привлекателна стоката, Това означава, че всъщност не вярвате във вечния живот, Преструваме се.”
― Жозе Сарамаго, Death with Interruptions

“Неслучайно избрах глагола "саботирам". Не знаех нищо за етимологията му, но чувах в него думата "сабо" и мислех за моите тичащи крака.
Елена искаше да се "саботирам" за нея, тоест да се стъпча със собствените си крака.
Тичах и си представях, че земята е моето тяло и че го тъпча с дървени обувки, за да се подчиня на моята хубавица, и че ще го тъпча, докато изпадне в агония.
Усмихвах се на тази прекрасна перспектива и все по-усилено "саботирах", като минавах на по-голяма скорост.”
― Amélie Nothomb, Le Sabotage amoureux

“- И още, че при вас водят и владеят не най-умните, ами най… - граморът се мъчеше да намери подходяща дума. - Най такива… дето като хищници гладни са. Дето срам нямат. Дето всичкото правят тъй, сякаш земя, въздух, вода, живинки всякакви и другите хора в шепата им са? Сякаш взели са го от бащите свои, наместо да знаят и помнят, че държат го на заем от децата свои?
Радослав се радваше, че е тъмно и че е длъжен да гледа навън, а не в лицето на другаря си…
- Уви, така е. С малки изключения… които не траят дълго. Но се стараем.
- Не разумявам. Хора такива никак ум нямат. Как тогаз само глупости не вършат и не излагат се, та накрая да ги изпъди племето тяхно?
- Карат умните да мислят вместо тях.
- Как тъй? - учуди се Пагар.
- По-силни са. С големи юмруци. С много… неща, от които останалите имат нужда, и те ги раздават според това кой им се покорява. Владеят страха на хората, разбираш ли?”
― Николай Теллалов, Слънце недосегаемо