Vania Stoyanova

“Мъжът на моя позната беше пилот, командир на ескадрила. Уволниха го като запасен. Когато тя загуби работата си, веднага се преквалифицира – беше инженер, стана фризьор. А той си седи у дома и пие от негодувание, пие, защото той, бойният пилот, оставил Афганистан зад гърба си, трябва да прави каша на децата. Та така… На всички е обиден. Злобее. Ходил във военното окръжие, питал дали не могат да го пратят някъде на война, със специална задача – отказали му. Пълно е с желаещи. Ние имаме хиляди безработни военни, такива, които познават само автомата и танка. Непригодни за друг живот. На нашите жени им се налага да бъдат по-силни от мъжете.”
― Svetlana Alexievich, Czasy secondhand. Koniec czerwonego człowieka

“Това е един от малко известните епизоди в биографията ми, но от мен да мине, ще го разкажа. На около девет години нечувано ме блазнеше мисълта, че съм най-бързият бегач в света. Това, нека добавя, е едно странно, невключено в учебната програма самомнение, което трудно умира, и дори сега, на свръхзаседналите си четирийсет години, аз се виждам как префучавам — с градски дрехи — покрай тумби от бележити, но запъхтени олимпийци и им махам приятелски, без помен от високомерие. И тъй, една прекрасна пролетна вечер — все още живеехме на Ривърсайд Драйв — Беси ме прати да купя сладолед. Излязох от къщи в същия вълшебен час, за който стана дума преди няколко страници. Не по-малко фатален за изграждането на този анекдот е фактът, че бях с гуменки, които за всеки най-бърз бегач в света са същото или почти същото, каквото са червените обувки за малкото момиченце на Ханс Кристиан Андерсен. Откъснал се веднъж от къщи, превърнах се в самия Меркурий и ударих в страхотен спринт по дългата отсечка до Бродуей. Завоя на Бродуей взех на едно колело и продължих нататък, постигайки невъзможното: увеличение на скоростта. Дрогерията, в която продаваха сладолед „Луис Шери“, неизменният избор на Беси, отстоеше на още три преки на север. Някъде по средата на тази отсечка профучах край книжарницата, от която обикновено си купувахме вестници и списания, но профучах слепешката, без да забележа наоколо някакви познати или роднини. Изведнъж, при следващата пряка, долових шум от преследване зад себе си, което явно се извършваше на крака. Първата ми, може би типична за нюйоркчанина мисъл, беше, че ме гони полицията — най-вероятно заради нарушаване на пределната скорост в извънучилищна зона. Напрегнах се, за да изстискам още малко скорост от тялото си, но напразно. Нечия ръка ме сграбчи за пуловера, и то точно на мястото, където би трябвало да раздават номерата на победителите, и аз, здравата уплашен, понамалих, понамалих и спрях тромаво като чернокрак албатрос. Преследвачът, разбира се, беше Сиймор, който изглеждаше не по-малко уплашен от мен. „Какво става? Какво става?“, заповтаря като обезумял. Все още ме държеше за пуловера. Освободих се с рязко движение от ръката му и го осведомих на уличен мръснишки жаргон, който няма да възпроизвеждам дословно, че нищо не става, нищо не се е случило, аз просто тичам и няма защо да се крещи. „Боже, как ме уплаши! — възкликна той с огромно облекчение. — Ама как тичаш! Едвам те настигнах.“ После тръгнахме заедно за сладоледа. Това може да е чудно, може и да не е, но духът на миналия на второ място най-бърз бегач в света не беше много забележимо понижен. Преди всичко, беше ме надбягал не друг, а Сиймор. Освен това вниманието ми беше привлечено от неговото тежко дишане. То ми действаше някак успокоително.”
― J.D. Salinger, Raise High the Roof Beam, Carpenters & Seymour: An Introduction

“Не можеш да спориш с човек, който вярва или поне силно подозира, че задачата на поета не е да пише каквото му диктува вътрешният подтик, а каквото би написал, ако, следвайки вътрешния си подтик, възприеме стил, който да е разбираем за колкото е възможно по-голям брой от познатите му библиотекарки. Сякаш това е въпрос на живот и смърт.”
― J.D. Salinger, Raise High the Roof Beam, Carpenters & Seymour: An Introduction

“Това, че си стоеше по цял ден по пижама вкъщи и превеждаше книги, предимно от мъртви автори, не помагаше особено. Понякога с часове се занимаваше с едно изречение, обикаляше като куче с кокал, накрая изреваваше: ИЗМИСЛИХ ГО! и изтичваше до бюрото да изкопае дупка и да го зарови.”
― Nicole Krauss, The History of Love