Змей > Змей's Quotes

“Неслучайно избрах глагола "саботирам". Не знаех нищо за етимологията му, но чувах в него думата "сабо" и мислех за моите тичащи крака.
Елена искаше да се "саботирам" за нея, тоест да се стъпча със собствените си крака.
Тичах и си представях, че земята е моето тяло и че го тъпча с дървени обувки, за да се подчиня на моята хубавица, и че ще го тъпча, докато изпадне в агония.
Усмихвах се на тази прекрасна перспектива и все по-усилено "саботирах", като минавах на по-голяма скорост.”
― Amélie Nothomb, Le Sabotage amoureux

“Нищо чудно - речникът на щастието и удоволствието винаги е бил най-бедният, и то във всички езици.”
― Amélie Nothomb, Le Sabotage amoureux

“- И още, че при вас водят и владеят не най-умните, ами най… - граморът се мъчеше да намери подходяща дума. - Най такива… дето като хищници гладни са. Дето срам нямат. Дето всичкото правят тъй, сякаш земя, въздух, вода, живинки всякакви и другите хора в шепата им са? Сякаш взели са го от бащите свои, наместо да знаят и помнят, че държат го на заем от децата свои?
Радослав се радваше, че е тъмно и че е длъжен да гледа навън, а не в лицето на другаря си…
- Уви, така е. С малки изключения… които не траят дълго. Но се стараем.
- Не разумявам. Хора такива никак ум нямат. Как тогаз само глупости не вършат и не излагат се, та накрая да ги изпъди племето тяхно?
- Карат умните да мислят вместо тях.
- Как тъй? - учуди се Пагар.
- По-силни са. С големи юмруци. С много… неща, от които останалите имат нужда, и те ги раздават според това кой им се покорява. Владеят страха на хората, разбираш ли?”
― Николай Теллалов, Слънце недосегаемо

“- Значи, обединили сте планетата и сте я умиротворили.
- То е, защото ни мързи да обикаляме целия свят със сини каски по чутурите. Върколаците имат поговорка: доброто стадо само` се пасе. От мързеливец само ум да искаш! Да, така направихме. Сполучливо решение. Далеч по-добро от това да обединяваме различни раси под шапката на някаква религия. Нали разбираш, религията може и да обединява, но на практика насърчава затъпяването и нетолерантността, което в крайна сметка пак води до войни - с неверници, с еретици, със самото си естество извън всякакви разумни и рационални граници…”
― Николай Теллалов, Слънце недосегаемо

“– Ох, Радо… Витяците да не зреят като домати! – възкликна той. – Нали се иска обич! Виж, при нас зачеването не е чиста физиология. Ако двойка шаркани, змей и змеица, не се обичат поне дванайсет яра, един янкотъл, никога няма да заченат змейчета, колкото и секс да правят… пък и що за секс е това без любов! Някои неща не се делят на половинки. Любене без любов е половин кеф. А половин кеф не е никакъв кеф, а обикновена чекия. Такива сме, Радо. И не искаме да го променяме, въпреки че заради това като вид се размножаваме много бавно. Никой не желае да впряга Любовта само защото Ятото изпитва нужда от по-особени воини… Прощавай, това не само е неетично, но и в крайна сметка неефективно. Любовта не може да бъде впрегната за нещо си. Тя е твърде мощна стихия, от която и не всякаква магия става. Или следваш Обичта, или… – Крилан махна горчиво с лапа. – Или съдбата си, каквато и да е тя…

Дичо се пресегна и потупа змея по хълбока, шарканът трепна изненадан.

– Романтик… Впрягат я, Иване. Разбираш какво имам предвид.

– О, да. За жалост, разбирам. Само дето се оказва, че в хамута е впрегната не точно Обичта, а нещо опорочено или примитивно, непълно… Може да е секс, може да е някоя друга съставка от Силата, нейна по-бедна проява, само че не и онова, дето върши чудеса в истинския смисъл на думата. Стихията, която сътворява светове, причината да се раждат галактики и звездите в тях. Звездите, Радославе! Плодове на Обичта на Всемира!”
― Николай Теллалов, Слънце недосегаемо

“Всички религии, до една, колкото и да го увъртаме, нямат друго основание за съществуването си освен смъртта, нуждаят се от нея като от хляба насъщен.”
― Жозе Сарамаго, Death with Interruptions

“Точно затова съществуваме ние, за да влачат хората цял живот страха като камък на шията и настъпи ли техният час, да приемат смъртта като освобождение, Рая, Рай или ад, или пък едното нищо, ни вълнува много по-малко, отколкото обикновено се смята, религията, господин философ, е земно дело, няма нищо общо с небесата, Не това сме научени да чуваме, Все нещо трябваше да кажем, зада направим привлекателна стоката, Това означава, че всъщност не вярвате във вечния живот, Преструваме се.”
― Жозе Сарамаго, Death with Interruptions

“Ако само един човек в света хванеше едно ужасено, пищящо и извиващо се отчаяно малко момиченце, отрежеше гениталиите му с мръсен нож и зашиеше груго раната, оставяйки само малка дупка за урината и менструалното течение, единственият въпрос щеше да бъде колко сериозно трябва да бъде наказан той и дали смъртното наказание е достатъчно в този случай. Но когато милиони хора правят това, то извежнъж се превръща в "култура" и по някакъв вълшебен начин става по-малко ужасно и дори бива защитавано от неколцина западни "моралисти", та дори и от феминистки.

Доналд Симънс”
― Stephen Pinker

“Следващия път, когато се влюбвам, ще трябва много да внимавам"
- помисли си тя. Обеща си още едно нещо, което възнамеряваше строго да спазва.
Никога повече да не тръгва с писател, колкото и очарователен, чувствителен, духовит или забавен да е той.
В крайна сметка писателите не си струваха усилието.
Емоционално излизаха прекалено скъпи, а и поддържането им беше много сложно.
те бяха като прахосмукачки, които все се повреждат, а само Айнщайн би могъл да поправи.
Искаше й се следващият й любовник да не е прахосмукачка, а най-обикновена метла.”
― Ричард Бротиган, Sombrero Fallout

“Загледа се внимателно в пръстите й, сякаш дотогава не бе виждал пръсти.
Омая се от тях и си помисли колко са красиви. Пожела никога да не ги изпуска. Пожела до края на живота си да държи ръката й.”
― Ричард Бротиган, Sombrero Fallout

“Не знаеше, че по света има места, като страната, откъдето беше дошла Рахел, където различни видове отчаяние се борят за първенство. И че личното* отчаяние никога не е достатъчно отчайващо. Че нещо особено се случва, когато личното* объркване се отбие в крайпътния параклис на огромното, яростно, кръжащо, движещо се, нелепо, налудничаво, невъзможно социално объркване на една нация. Че Големият Бог вие като горещ вятър и изисква подчинение.”
― Arundhati Roy, The God of Small Things

“С не по-малко основание може да се твърди, че всъщност всичко това е започнало преди хиляди години. Дълго преди да дойдат марксистите. Преди британците да презвемат Малабар, преди холандското господство, преди пристигането на Васко да Гама, преди завладяването на Каликут от Заморин. Преди тримата сирийски епископи в пурпурни одежди, убити от португалците, да бъдат намерени в морето с морски змии, завити на кълбо върху гърдите им и със стриди, оплетени в рошавите им бради. Може да се твърди, че всичко е започнало преди християнството да пристигне в една лодка и да се просмуче в Керала като чай от чаена торбичка.
Че в действителност всичко е започнало в дните, когато са били създавани Законите на Любовта. Законите, които повеляват кой трябва да бъде обичан и как.
И колко.”
― Arundhati Roy, The God of Small Things

“Близнаците бяха наказани да напишат "Вече няма да четем отзад напред. Вече няма да четем отзад напред.Вече няма да четем отзад напред." Сто пъти. Отпред назад.
Няколко месеца по-късно госпожица Митън беше прегазена от млекарска камионетка в Хобарт срещу едно игрище за крикет. Според близнаците във факта, че камионетката в този момент се движела на заден ход, се криеше справедливост.”
― Arundhati Roy, The God of Small Things

“Папачи не допускал парии в къщата си. Никой не би ги допуснал.Не им се разрешавало да пипат нищо, което докосват докосваемите. Кастови индуисти и кастови християни. Мамачи разказваше на Еста и Рахел, че си спомняла как, когато била момиче, параваните трябвало да отстъпват заднешком с метла и да измитат следите от стъпките си, да не би някой брамин или сирийски християнин да се оскверни, като случайно настъпи тези следи. По времето на Мамачи на параваните, както и на другите парии, не било разрешено да ходят по шосетата, да покриват горната част на тялото си или да носят чадър. Когато говорят, трябвало да слагат ръка пред устата си, за да отклонят мръсния си дъх от оня, с когото говорят.
Когато британците дошли в Малабар, известен брой паравани и пулаи (между които и дядото на Велута - Келан), били покръстени в християнската вяра и се присъединили към англиканската църква, за да избегнат бича на долната каста. Като поощрение им дали малко храна и пари. Станали известни като Оризовите християни.
Но не минало време и осъзнали, че са скочили от тигана в огъня. Принудили ги да имат отделни черкви, с отделни служби и отделни проповедници. Като специално благоволение дори им разрешили да имат свой владика-парий. След Независимостта се оказало, че нямат право на никакви държавни облаги, като запазени работни места или нисколихвени банкови кредити, защото официално на книга те били християни и следователно вън от кастовата система. Сякаш трябвало да измитат следите от стъпките си без метла. или още по-лошо, не им се разрешавало изобщо да оставят следи.”
― Arundhati Roy, The God of Small Things

“Единствено страхът й беше познат. Далечният човек вътре в нея започна да крещи. Този път железният юмрук не разхлаби хватката си. Сенки се събраха като прилепи във вдлъбнатините над ключиците й.”
― Arundhati Roy, The God of Small Things

“Кой беше този?
Кой би могъл да бъде?
Богът на Загубата.
Богът на Дребните неща.
Богът с настръхналата кожа и Внезапните усмивки.
Той не можеше да прави две неща едновременно.
Ако я докосваше, не можеше да й говори, ако я любеше, не можеше да си тръгне, ако говореше, не можеше да слуша, ако се биеше, не можеше да победи.
Аму копнееше за него. Болееше за него с цялото си естество.”
― Arundhati Roy, The God of Small Things

“Цената на живота се вдигна до височини, които не можеха да си позволят; макар че по-късно Беба Кочама щеше да каже, че са платили малка цена.
Наистина ли?
Два живота. Детсвото на две деца.
И урок по история за бъдещите нарушители.”
― Arundhati Roy, The God of Small Things

“Беше малко хладен. Малко влажен. Малко тих. Въздухът.”
― Arundhati Roy, The God of Small Things

“Равносметката? Проста е - влязох в болницата здрав като бик, с един шибан фациалис, да го еба. Излязох след три месеца с един шибан фациалис, да го еба, и още нещо. Още нещо - изкуствена тазобедрена става. Дотук с печалбите.
Загубите бяха повече - мотопеда, часовника, претстотин кинта, жлъчката и оригиналната ми тазобедрена става, която - както с голямо неудоволствие сподели Ортопеда - си била съвсем редовна и подвижна. Но стават грешки, нали така?”
― Момчил Николов, Горният етаж

“Дразня се от факта, че понякога ми е необходим цял ден, за да напиша няколко изречения, които по-късно ще бъдат прочетени за половин минута. И то, при положение, че някой се навие да го направи.”
― Момчил Николов, Горният етаж

“Ако не можете да проумеете с какво точно от написаното съм ги подразнил, ще ви кажа. Вероятно не им е харесало това, че съм изкарал клонингите-евреи гадни копелета, които мразят всички неевреи, смятат ги за по-нисша класа и въобще са расисти до мозъка на костите си.”
― Момчил Николов, Горният етаж

“Не пиеше, не ходеше за риба, не се друсаше, не пушеше, не се млатеше по футболни мачове, не беше педал, не беше тъп, не беше егоистичен и надут. Изобщо Маркуча, за разлика от нас, беше образцово копеле, естет.”
― Момчил Николов, Горният етаж

“Начинът, по който някои хора пипат книги, е направо престъпен.”
― Arturo Pérez-Reverte, The Club Dumas

“- Само след един век почти цялото съдържание на днешните библиотеки ще е отишло на боклука. Но тези книги, отпечатани преди двеста, дри петстотин години, ще останат непокътнати. Така е, и книгите, и светът, в който живеем, са такива, каквито заслужаваме… Не е ли така, Пабло?
- Калпави книги, отпечатани на калпава хартия.”
― Arturo Pérez-Reverte, The Club Dumas

“Струваше им се, че в тях няма нищо чудно. Личеше, че светът е плосък, макар в пределите на Ланкър единствените плоски места да бяха кухненските маси и някои плешиви темета. Знаеше се, че костенурките могат да носят тежък товар. А и слоновете си бяха силни. Следователно в твърденията не зееха видими пролуки и жителите на Ланкър предпочитаха да не размишляват излишно по този въпрос.”
― Terry Pratchett, Carpe Jugulum

“В Ланкър още царяха патриархални нрави, тоест всеки враждуваше постоянно с всички останали и предаваше обтегнатите отношения на потомството. Някои дрязги се точеха поколения наред. Сред тях имаше и такива, които бяха придобили антикварна стойност. В Ланкър добрата стара вражда се ценеше не по-малко от хубавото отлежало вино. Човек си я наглеждаше и я оставяше в наследство на децата си.”
― Terry Pratchett, Carpe Jugulum

“Е, ако трябва да избирам дали да пожелая на детето здраве, богатство и щастие, или да поискам да е под закрилата на Баба, ясно ми е какво предпочитам — заяви Маграт. — Сигурно си я виждала каква е, когато се развихри.”
― Terry Pratchett, Carpe Jugulum

“Ами че то е едно да се фукаш, че имаш най-добрия бог, ама да говориш, че бил единственият истински бог, си е възнахалничко, ако питат мен.”
― Terry Pratchett, Carpe Jugulum

“Не щем никакви езически обичаи, покорно благодаря — засъска Леля Ог зад пастора. — Няма да пръскаш вода, олио или пясък, няма да режещ кичури, а ако чуя дори едничка думичка, дето я разбирам, да знаеш, че стоя зад тебе и държа пръчка с остър край.”
― Terry Pratchett, Carpe Jugulum

“— Лельо, никой не организира тълпа — прояви наивността си Агнес. — Тя се събира от само себе си.
Очите на Леля блеснаха.
— В нашия край живеят седемдесет и девет юнаци с фамилията Ог. Няма начин да не се съберат от само себе си.
Спря поглед за миг на същинската галерия от портрети, после свали единия си ботуш и заудря по стената. След секунди трясна врата и някой мина край прозореца.
Джейсън Ог, ковач и старши по ранг сред мъжете в рода Ог, надникна в кухнята.
— Какво, мамо?
— Една тълпа ще се събере от само себе си и ще нападне замъка след… да речем, след половин час — осведоми го Леля. — Кажи на хората.
— Добре, мамо.
— И предай на всички, че не ги задължавам, разбира се — добави Леля.
Джейсън се вторачи за миг в йерархията на портретите. Нямаше нужда майка му да обяснява повече. Понякога и сандъчето с пясък на котарака имаше нужда от някоя и друга хартийка.
— Добре, мамо. Ще им предам, че си казала да не идват, ако не искат.
— Умно момче.
— Факли ли да носим или… сещаш се, коси, вили и тояги?”
― Terry Pratchett, Carpe Jugulum