“Така тя се оказа напълно излишен човек . Владееше виртуозно един умиращ език. Купуваше вестника, в който работеше доскоро, и целия го нашарваше с химикала си. Бъкаше от правописни, пунктоационни и стилистични грешки, но очевидно това не пречеше на никого. Колегата филолог не беше усвоил дори правилната употреба на пълния член, а какво остава за местоименията с падежни форми? От телевизора българските програми я заливаха с неправилна реч – хитови журналисти говориха на „правиме” и „ходиме”, казваха „на кой”, а не „на кого”. Неграмотността беше толерирана и повсеместна.
За да си намери работа, трябваше да се приспособи. Ще си напише наново автобиографията и няма да споменава висшето си образование, а при разговор с работодателите в никакъв случай не бива да вмъква думи като „чий”, защото веднага ще им замирише на нафталин.
От седмици почти не беше яла. Парите й отидоха за лекарства, налагаше се да реши какво да плати – дали тока, или телефона. Избра първото и от три дни не можеше да се обади на никого. Преди това помоли приятелката си за заем, но и тя беше в затруднено положение.
Повече от година Нина живееше сама – синът й завърши медицина, а после замина за Щатите и сега миеше чинии в някакъв ресторант. Преди пет години дъщеря й се омъжи за финландец и отиде при него. Зетят се оказа безработен и алкохолик, който пропива всичко, което му дава държавата. Дъщеря й издържаше семейството, като чистеше чужди къщи. Въпреки икономическото си образование и перфектното владеене на четири езика не можеше да си намери работа, защото беше българка.”