Ганка Филиповска > Quotes

“Иска ми се да стана, да се изкъпя и избръсна. После ще тръгна пеша и ще стигна до крайбрежната алея. Ще седна в някоя от кръчмите – без значение коя. Сервитьорката ще ми донесе ледена бира и салата от миди, а бризът ще ме гали, плах като девственица. Няма да се хвана на нито една от въдиците, които хвърлят хубавиците с гримираните си очи. След това ще сгъна на пясъка панталона и ризата. Свежият въздух ще нахлуе в гърдите ми. Морето ще ме приеме, хладната му прегръдка ще съживи тялото ми, ще усетя силата на всеки мускул, гъвкавостта на всяка става. Ще плувам навътре, докато открия онази страна, която сънуват децата – без болести и мъка. Не може да няма такова място.”
― Ганка Филиповска, Сонет 130

“Катерина нарече дъщеря им Рябина. Малката имаше нейните меки руси къдрици и необятните ѝ сини очи. Бяха в топла и защитена дървена къща. Той съзерцаваше пейзажа. Беше есен, лъчите на залязващото слънце играеха в златните листа на брезите, галеха зелените иглички на боровете и заспиваха в червените гроздове на калината – дървото, чието име носеше малкото им момиченце. Иван толкова много обичаше майката и бебето, толкова непосилно ги обичаше, че го болеше... Прииска му се да се превърне в светлина, да се вплете в невидимата тъкан на този миг и да остане завинаги в него – неспирно да поглъща красотата на умиращия ден, а в стаята Катерина да пее на дъщеря му: „Ой, рябина кудрявая, белые цветы. Ой, рябина, рябинушка, что взгруснула ты...”
― Ганка Филиповска, Сонет 130

“Ева се върна от работа, не видя Поньо пред къщи, но помисли, че е някъде из махалата. Бяха само двамата – дъщеря ѝ, вече пълнолетна, беше отишла с приятели на палатка. Стана късно, а сина ѝ го нямаше. Излезе навън – улицата беше тиха и пуста, и тогава се изплаши. Влизаше в съседските дворове, хлопаше по вратите на домовете и разпитваше за Поньо: деца и родители вдигаха рамене. Обикаляше квартала и срещаше по някой закъснял минувач, но никой от тях не бе видял детето ѝ. Прибра се вкъщи, синът ѝ не беше там.Пак тръгна да го търси. Ужасът я душеше. Викът сякаш разцепи гърдите ѝ.
Жените от нейната улица затвориха прозорците, макар че беше жега. Дръпнаха пердетата и увеличиха звука на телевизорите. Поднесоха вечерята по-старателно от друг път и непрекъснато давеха мъжете си в думи. Но нищо не можеше да заглуши писъците на Ева:
- Поньооо! Синеее! Детето мииииии!
Трима от мъжете не издържаха, скръцнаха със зъби на врещящите си жени, напсуваха ги и излязоха да търсят. Между тях не беше бащата на Миро. Обиколиха много пъти квартала, отидоха до плажа, нагазиха в морето. Върнаха се каталясали, трудно запалиха овлажнелите цигари и единият процеди: „Мамка му и живот! Изгоря душицата на тая жена...”. После всеки се прибра у дома си.”
― Ганка Филиповска, Сонет 130

“- Покажете ми картината, която носите.
Подчиних се. На нея беше Мария, нарисувана като Богородица – разкошни медни коси обрамчваха лицето ѝ, чисто като току-що навята пряспа, а аквамаринените ѝ ириси с едва доловим сив нюанс сияеха от любов към бебето Иисус, което носеше моите черти.
- Това е богохулно, но Вие го знаете. Красив сте като сатана! А на мен ми е известно защо се върнахте. Видяхте прекрасно езеро с тиха кристална повърхност и хвърлихте камък. И под най-спокойната и чиста вода има тиня и Вие я изкарахте отгоре. Зададохте ми предния път въпроса защо съм тук, но всъщност Ви интересува защо сестра Мария е в манастира. Много от нас си имат своята трагедия, заради която са загърбили света Ви, а тази на сестра Мария е от най-ужасните. Тя намери упование в Бога, но се появихте Вие и се опитахте да я отклоните от пътя към Него. Започна да мисли за Вас по начин, недопустим за монахиня. Вкарахте я в смут и грях! Вървете си, няма я тук! И не се опитвайте да я откриете. Няма да можете. Бог да Ви благослови и да даде мир на душата Ви!”
― Ганка Филиповска, Сонет 130

“Така тя се оказа напълно излишен човек . Владееше виртуозно един умиращ език. Купуваше вестника, в който работеше доскоро, и целия го нашарваше с химикала си. Бъкаше от правописни, пунктоационни и стилистични грешки, но очевидно това не пречеше на никого. Колегата филолог не беше усвоил дори правилната употреба на пълния член, а какво остава за местоименията с падежни форми? От телевизора българските програми я заливаха с неправилна реч – хитови журналисти говориха на „правиме” и „ходиме”, казваха „на кой”, а не „на кого”. Неграмотността беше толерирана и повсеместна.
За да си намери работа, трябваше да се приспособи. Ще си напише наново автобиографията и няма да споменава висшето си образование, а при разговор с работодателите в никакъв случай не бива да вмъква думи като „чий”, защото веднага ще им замирише на нафталин.
От седмици почти не беше яла. Парите й отидоха за лекарства, налагаше се да реши какво да плати – дали тока, или телефона. Избра първото и от три дни не можеше да се обади на никого. Преди това помоли приятелката си за заем, но и тя беше в затруднено положение.
Повече от година Нина живееше сама – синът й завърши медицина, а после замина за Щатите и сега миеше чинии в някакъв ресторант. Преди пет години дъщеря й се омъжи за финландец и отиде при него. Зетят се оказа безработен и алкохолик, който пропива всичко, което му дава държавата. Дъщеря й издържаше семейството, като чистеше чужди къщи. Въпреки икономическото си образование и перфектното владеене на четири езика не можеше да си намери работа, защото беше българка.”
― Ганка Филиповска, Сонет 130

“Вече закъсняваха ...
Гримът ѝ се умори да я украсява, а парфюмът ѝ се притаи.

из"Слънчев ден"”
― Ганка Филиповска, Сонет 130