Наталия Карипова

“Тя носеше отвратителни, тревожни жълти цветя. Дявол ги знае как се казват, но, кой знае защо, те първи се появяват в Москва. Тези цветя много ярко се открояваха върху черното й пролетно манто. Тя носеше жълти цветя! Лош цвят. Тя сви от Тверская в една пряка и тогава се обърна. Знаете къде е Тверская, нали? По Тверская минаваха хиляди хора, но аз ви уверявам, че тя видя само мен и ме погледна не само тревожно, но дори някак болезнено. Порази ме не толкова нейната красота, колкото безкрайната, невиждана самотност в очите й! Подчиних се на жълтия знак и също свих в пресечката, тръгнах подире й. Вървяхме безмълвно по кривата скучна уличка, аз по единия тротоар, тя - по другия. Представете си, по уличката нямаше жива душа. Измъчвах се, защото ми се стори, че трябва да я заговоря, а се боях, че няма да произнеса нито дума и тя ще си отиде и никога вече няма да я видя. И представете си, изведнъж заговори тя:
- Харесват ли ви моите цветя?
Добре помня как прозвуча гласът й, доста нисък, но пресеклив, и колкото и да е глупаво, стори ми се, че ехото отекна в уличката и се блъсна в мръсната жълта стена. Аз бързо минах на нейния тротоар и докато я приближавах, отговорих:
- Не.
Тя ме погледна учудено, а аз изведнъж и съвсем неочаквано разбрах, че цял живот съм обичал именно тази жена!...”
― Михаил Булгаков, Избранное роман "Мастер и Маргарита": рассказы

“Ти гониш
Единичните стъпки все гонят някого или нещо.
Мислиш, кой знае какво става там без тебе.
Другите напредват. Изпреварват те.
Весело им е.
А на тебе ти е ядно до плач.
Макар и да си станал рано, изпитваш ръждиво чувство, че си се успала, че си пропуснала най-свежото утро в живота си.
Пътят им е интересен, пълен с новости.
Ти изоставаш. Те стигат далече. Качват се нависоко.
А ти си още долу, в ниското.
Стъпват на някакъв връх. Цялата земя е на длан пред тях и им принадлежи.
А ти нямаш нищо освен стремежа да ги настигнеш.
Светът за тебе е обитаем само в кръга на тяхното присъствие, на техните гласове и крачки. Вън от това пространство е хаос, безпътие, непрогледност.
Твоята малка човешка самотност е много по-голяма от огромната самота на планината.
Те живеят интензивно, с пределна пълнота.
Твоята същност е изпразнена.
Забравят те. Могат без тебе.
А ти не можеш без тях.
Излишен си. Не съществуваш.
Ти гониш не тях, а себе си.
Дори когато те укоряват, осмиват, отричат — пак потвърждават твоето съществование.
Те са „НИЕ“. Ти си сам, „АЗ“.
Те са всичко, заедно.
Ти си нищо без тях.
Ние
Ние, групата, сме особено същество.
Почти не мислим за тебе, наказвайки те за закъснението и отсъствието.
Ако мислим и обсъждаме случая, би било още по-голямо наказание за тебе. И ти знаеш това.
Когато сме далече от погледа ти, изведнъж ни виждаш в цялост, сякаш ни откриваш.
Движим се в колона по един. Покорителите на височината. Опитай се да ни настигнеш!
Нозете ни в груби туристически обуща оставят отпечатъци по прясно навалелия сняг. Напредваме в редица на определено разстояние един от друг. Всеки вдълбава по-дълбоко следите на предидущия.
Твоето място е попълнено. Заето е от другиго. А щом изгубиш мястото си тук, в редицата, къде е твоето място в света?
Претъпканите раници още не ни тежат. Младежки лица, заруменели от жизнерадост. Усещаме собствената си руменина като грейка извътре.
Обща кръв тече в групата ни. Докато не ни догониш, няма да се засмееш. Ще бъдеш бледа, плашлива, откъсната от притока на силната кръв.
Ние сме завладени от планинското притегляне, обратно на земното, не надолу, а нагоре. Може би това е древният стремеж да се противопоставим на земното притегляне.
Неусетно снегът попива петната, пушека и отровите, напълнили душата ни, и ни пречиства.
Разкършваме снаги, сякаш дълго сме били държани вързани и най-после сме пуснати на свобода.
Когато планината побелее, имаме опияняващото чувство, че за пръв път стъпваме тук. Снегът излъхва първичност.
Дишаме дълбоко с пълна гръд. До вчера сме били пръснати, раздалечени, удавени в мътните бетонни кладенци на града. Сега сме събрани, НИЕ. Едно яко, самоуверено същество, което не се спира пред никаква преграда. Всемогъщо в своята съвкупност, непроходимо за другиго отвън. Чуждият не е същество, а елемент. Не се допуска.
Събирането ни и затварянето в кръга на групата ние чувствуваме като освобождение.
Освобождение от състоянието „нащрек“, което държи винаги стегната в бодлива тел единицата: да се ориентира сама за посоките сред разнопосочния свят, да съобразява, да не пропуща, да се брани откъм гърба. И най-трудното: да не разхлабва самоконтрола.
Прераснем ли в НИЕ, отговорността се разпределя и ни олеква. Поемаме си дъх.
Ех, трябва да се спазва дисциплината. Но то е къде по-леко от самодисциплината.
Безгрижие — това е групова добродетел.
Под стъпките ни набъбват планините. Само небето над нас и бездната под нас.
Един общ устрем ни сплотява. Вървим един зад друг, съединени чрез планината. С отмерена походка, която излъчва първична наслада от самото вървене.”
― Blaga Dimitrova, Лавина

“Несчастный человек жесток и черств. А все лишь из-за того, что добрые люди изуродовали его.”
― Михаил Булгаков, Мастер и Маргарита. Белая Гвардия

“Моята любов е моята лавина.”
― Блага Димитрова, Лавина