Manuela Zúñiga

“Laß dir von keinem Fachmann imponieren, der dir erzählt: „Lieber Freund, das mache ich schon seit zwanzig Jahren so!“—Man kann eine Sache auch zwanzig Jahre lang falsch machen.”
― Kurt Tucholsky, Sprache ist eine Waffe: Sprachglossen

“Един ден си забраних да се извинявам за неща, които не само че никого не нараняват, но и на друг не влизат в работата. Побеляването на косата ми, гражданското ми състояние, празната кесия, античният модел телефон и изборът ми на какво да се радвам не подлежат на ничий пряк или косвен контрол. Няма кой да ми попречи да се обичам. Понякога работя по толкова часове, колкото се наложи - 21 например. Цяла нощ, периодично заспивам върху клавиатурата. Понякога обаче се вдигам и отивам на кино по обяд. Е, и? На мен ми е добре, сенките под очите са мои, когато се сецна, боли моят кръст. Животът ми е посветен на това да се занимавам с любов с неща, които ме радват, и да отстранявам пречките от пътя към тях за себе си и другите. Не злословя, не завиждам, не се налагам, не се меря с никого. Колкото мога, толкова правя, това ми е мярката. Обичам да се възхищавам, любознателна съм, научих, че светът е пълен с новости, а животът е много къс - пълня си времето с обич, да не съм луда да правя друго?”
― Neva Micheva, Куфарът на брат ми: истории за пътя

“We were rooted in the archaic past, nothing radical about us, our bodies, or needs had changed since the first human saw the light of day somewhere in Africa forty thousand years ago or however long Homo sapiens had existed. But we imagined it was different, and so strong was our imaginative power we not only believed that but we also organized ourselves accordingly, as we sat getting drunk in our cafés and darkened clubs, and dancing our dances that presumably were even more clumsy than those performed, shall we say, twenty-five thousand years ago in the glow of a fire somewhere along the Mediterranean coast.”
― Karl Ove Knausgård, A Man in Love

“историята е незавършена тя служи единствено
да подхранва тъгата ми извън това
е напълно безсмислена за когото и да било
за приятелите за случайните спътници в нощните влакове
за кръчмарските душеприказчици дори за оная
в чиито очи скришом надниквам
(докато сипва мляко в кафето си)
с надеждата да отгатна защо никога
не успях да се сбогувам истински с нея”
― Цочо Бояджиев, Книга на ирониите и опрощенията