Цочо Бояджиев

“историята е незавършена тя служи единствено
да подхранва тъгата ми извън това
е напълно безсмислена за когото и да било
за приятелите за случайните спътници в нощните влакове
за кръчмарските душеприказчици дори за оная
в чиито очи скришом надниквам
(докато сипва мляко в кафето си)
с надеждата да отгатна защо никога
не успях да се сбогувам истински с нея”
― Цочо Бояджиев, Книга на ирониите и опрощенията

“Раздялата е нощ, в която тъмните цигулки на тъгата
от глухите ни думи раждат неочаквани съзвучия,
в която не познавам профила изящен на ръката ти,
а ти не помниш нищо от това, което се е случило.
Във тази нощ което е било любов се е превърнало
във лесно разгадаем знак за предстоящата далечност.
Прегърнати сме, ала нямам сили към прегръдката ни
да присънувам сладката илюзия за вечност.
Съединени сме единствено във нашето взаимно отрицание,
в обърнатите с болката навън одежди на душите ни.
И аз не зная има ли по-страшно наказание
за погледите и за устните ни ненаситени.
Което е било пожар, сега е само пепел от пожари.
Но аз скъпернически стискам в длан един последен въглен.
Защото чувствам, че ако дори за миг във тебе трепне жалост,
ще зейне бездна помежду ни и ще ни погълне.”
― Цочо Бояджиев, Пастир на думи