Ira

“I’ll tell you the story of the wave and the rock. It’s an old story. Older than we are. Listen. Once upon a time there was a wave who loved a rock in the sea, let us say in the Bay of Capri. The wave foamed and swirled around the rock, she kissed him day and night, she embraced him with her white arms, she sighed and wept and besought him to come to her. She loved him and stormed about him and in that way slowly undermined him, and one day he yielded, completely undermined, and sank into her arms.”
“And suddenly he was no longer a rock to be played with, to be loved, to be dreamed of. He was only a block of stone at the bottom of the sea, drowned in her. The wave felt disappointed and deceived and looked for another rock
“What does that mean? He should have remained a rock.”
“The wave always says that. But things that move are stronger than immovable things. Water is stronger than rocks.”
― Erich Maria Remarque, Arch of Triumph: A Novel of a Man Without a Country

“Вяра"
Ето — аз дишам,
работя,
живея
и стихове пиша
(тъй както умея).
С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него,
доколкото мога.

С живота сме в разпра,
но ти не разбирай,
че мразя живота.
Напротив, напротив! —
Дори да умирам,
живота със грубите
лапи челични
аз пак ще обичам!
Аз пак ще обичам!

Да кажем, сега ми окачат
въжето
и питат:
„Как, искаш ли час да живееш?“
Веднага ще кресна:
„Свалете!
Свалете!
По-скоро свалете
въжето, злодеи!“

За него — Живота —
направил бих всичко. —
Летял бих
със пробна машина в небето,
бих влезнал във взривна
ракета, самичък,
бих търсил
в простора
далечна
планета.

Но все пак ще чувствам
приятния гъдел,
да гледам как
горе
небето синее.
Все пак ще чувствам
приятния гъдел,
че още живея,
че още ще бъда.

Но ето, да кажем,
вий вземете, колко? —
пшеничено зърно
от моята вера,
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.

Какво ще остане
от мене тогава? —
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по-ясно,
и още по-право —
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.

Може би искате
да я сразите
моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
живота по-хубав,
живота по-мъдър?

А как ще щурмувате, моля?
С куршуми?
Не! Неуместно!
Ресто! — Не струва!

Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
няма открити!
Няма открити!”
― Никола Вапцаров, Моторни песни

“Where is it, Rudolf?” she whispers, pressing herself against me. “Tell me where it is! Has a piece of me
been left behind everywhere? In all the mirrors I have looked into? I have seen lots of them, countless ones!
Am I scattered everywhere in them? Has each of them taken some part of me? A thin impression, a thin slice
of me? Have I been shaved down by mirrors like a piece of wood by a carpenter’s plane? What is still left of
me?”
I take her by the shoulders. “All of you is still here,” I say. “On-the contrary, mirrors add something. They
make it visible and give it to you—a bit of space, a lighted bit of our-self.”
“Myself?” She continues to cling to my hand. “But suppose it is not that way? Suppose myself is buried all
over in thousands and thousands of mirrors? How can I get it back? Oh, I can never get it back! It is lost!
Lost! It has been rubbed away like a statue that no longer has a face. Where is my face? Where is my first
face? The one before all the mirrors? The one before they began to steal me!”
“No one has stolen you,” I say in desperation. “Mirrors don’t steal. They only reflect.”
― Erich Maria Remarque, The Black Obelisk

“Животът ще дойде по-хубав

от песен,

по-хубав от пролетен ден..."

Споменал за песен

и нещо се сетил.

В очите му пламък цъфтял.

Усмихнал се топло, широко и светло,

отдръпнал се, после запял.
"Песен за човека”
― Никола Вапцаров