Valentina

“He's getting old. I don't count the years. I don't multiply by seven. They bred dogs for everything else, even diving for fish, why didn't they breed them to live longer, to live as long as a man?”
― Peter Heller, The Dog Stars

“- Децата ни гледат през цялото време... те те виждат какъв си наистина. Ти мислиш как ще им четеш приказки, каква музика ще им пускаш... Как ще им се посветиш. Ама не става така. В крайна сметка нямаш време за никакво специално отношение. Те са си като част от живота ти, като всичко останало. И с тях ти си си какъвто си си. Те са свидетели на твоята истинска същност, а не Господ. Те те гледат непрекъснато, а не Господ. Те те изкушават, те те предизвикват да се ядосаш и да станеш лош... и да ги удариш. Ако се поддадеш и ги удариш? Ако съгрешиш? И ги превърнеш в лоши деца... и си продължил злото в живота... на още едно поколение. Те са ти Божието наказание и Божието опрощение. Ако си добър и забравиш себе си и своя яд, и не ги удариш... ако се отдадеш безкористно на децата си, те са твоето опрощение в тоя живот. Не Бог. Те са твоят Бог.
”
― Георги Илиев

“Матей Делфина написа много писма, пет мастилници с мастило изписа до д ъ р ж а в а т а. Отговор не получи. Докато дращеше усърдно с разскърцаното старомодно перо, една и съща картина беше пред очите му: окървавеното море, телените гъргъри, червеният залез и той кървав, делфините с обърнати кореми и единственият жив сред тях, който могъщо се мята в затвора на рибарските мрежи, и се смесваше тази картина с друга една, също мътна и кървава: човешки мозъци като пихтиести гъби изтичат от черепите, наполовина отнесени от парчета снаряди; гърчат се крайници, отделени от телата си, телата са мъртви, краката и ръцете още са живи; кълба от черва нежно се тресат насред отворените кореми или висят по тръните и храстите наоколо, текат изпражнения и кръв, а над труповете войната фучи и трещи, изсипва смърт от небето, тежки железни машини бълват огън, тяхна майка е безумната човешка изобретателност, сътворила всичките тези самолети, танкове, катюши, фаута, автомати, от най-голямото до най-малкото, до цилиндричните тежки патрони, пълни с дребните си плодове, студените лешници на смъртта, с тях човешкият ум е въстанал срещу самата природа, срещу най-ценното в нея: против живота на нейните твари, против себе си самия е въстанал човекът и това е най-голямата му лудост, война е, бил съм на война и го потвърждавам, да убиваш делфините е война, пише Матей с разкривеното перо и капки мастило като синя кръв пръскат и попиват в хартията, само че врагът не е въоръжен, делфините нямат оръжие да са ни равностойни, това е изтребление, геноцид, това е фашизъм, по-голям от всеки друг фашизъм на земята, пише Матей, патосът му е естествено човешко чувство в този момент и той не се срамува от него, въпреки че обикновно не обича да говори приповдигнато, сетне спира, захапал върха на дървената писалка, препрочита написаното и поправя старателно, тяхна майка е човешката изобретателност го зачерква и отгоре пише техен баща...
...нали така Марийо, Господ ни е дал толкова много свобода, в нея сме, отвсякъде ни обгръща, нали, въздухът е свобода, морето и небето са, делфините и птиците, трябва само да направим своя избор да сме като тях, ако ме разбираш, Марийо; трябва само да изберем свободата да сме като тях: не повече да си, не цар на природата, избери свободата да си наравно с всичко друго наоколо, това също е свобода, най-голямата според мене. И още, Марийо, свободата е толкова много неща, затова си мисля,
свобода е също да си сам срещу всички, когато знаш, че си прав.”
― Керана Ангелова, Вътрешната стая

“Не можеше да си прости, че е пропуснал порастването му. Не можеше да си представи, че го е пропуснал. Никога не беше разбирал хора, които нямат време за децата си. А ето, че синът му вече ходеше на училище... и колко мисли в главата му бяха породени от баща му? Може би всичките, може би нито една. Редник дори не знаеше какво мисли синът му, а е толкова лесно да прочетеш мислите им.
Как се беше получило така? Къде беше отишло това време, кога беше изтекло? А винаги беше учил дъщеря си, че животът е много по-дълъг, отколкото разправят: "Всички ти повтарят, че животът е кратък. Не е така. Има време за всичко. Колко мързеливи слънчеви следобеди имаш? Безброй. Колко пъти съм се катерил по дърветата като малък. Колко пропилени часове с приятели над чаши бира или кафе, колко часове игри на карти или - при теб - компютърни игри. Хиляди. Колко време, прекарано в четене, в гледане на телевизия. Години. Обикаляш света, работиш. Аз дори имах време да се науча да свиря на китара в един влак, пътуващ през степите на средна Азия. Беше много дълго пътуване.
Така че не бързай. Прави нещата в най-добрият момент, а не при първа възможност. Хората в Лос Анджелис живееха все едно няма утре. Те сграбчваха първия предоставил се шанс и го изстискваха до дупка. Така можеш да стигнеш много далече за много кратко време. А това може да е много опасно, ако е в грешна посока.
Затова не бързай. Имаш време. Първо се увери, че посоката е правилна."
Тя, разбира се, не го слушаше. Живееше все едно няма утре. При нея се беше провалил.”
― Георги Илиев