Valentina

“The minute I was bored with a book or a subject I moved to another one, instead of giving up on reading altogether - when you are limited to the school material and you get bored, you have a tendency to give up and do nothing or play hooky out of discouragement.

The trick is to be bored with a specific book, rather than with the act of reading. So the number of the pages absorbed could grow faster than otherwise. And you find gold, so to speak, effortlessly, just as in rational but undirected trial-and-error-based research. It is exactly like options, trial and error, not getting stuck, bifurcating when necessary but keeping a sense of broad freedom and opportunism.

Trial and error is freedom.”
― Nassim Nicholas Taleb, Antifragile: Things That Gain from Disorder

“All these years I thought a piece of my life was missing. But it was there all along. It was there when I sat beside you in your car and you began to drive. It was there when I sang backwards and you laughed or I made a picnic and you ate every crumb. It was there when you told me you liked my brown suit, when you opened the door for me, when you asked once if I would like to take the long road home. It came later in my garden. When I looked at the sun and saw it glow on my hands. When a rosebud appeared where there had not been one before. It was in the people who stopped and talked of this and that over the garden wall. And just when I thought my life was done, it came time and time again at the hospice. It has been everywhere, my happiness – when my mother sang for me to dance, when my father took my hand to keep me safe – but it was such a small, plain thing that I mistook it for something ordinary and failed to see. We expect our happiness to come with a sign and bells, but it doesn’t.”
― Rachel Joyce, The Love Song of Miss Queenie Hennessy

“Не можеше да си прости, че е пропуснал порастването му. Не можеше да си представи, че го е пропуснал. Никога не беше разбирал хора, които нямат време за децата си. А ето, че синът му вече ходеше на училище... и колко мисли в главата му бяха породени от баща му? Може би всичките, може би нито една. Редник дори не знаеше какво мисли синът му, а е толкова лесно да прочетеш мислите им.
Как се беше получило така? Къде беше отишло това време, кога беше изтекло? А винаги беше учил дъщеря си, че животът е много по-дълъг, отколкото разправят: "Всички ти повтарят, че животът е кратък. Не е така. Има време за всичко. Колко мързеливи слънчеви следобеди имаш? Безброй. Колко пъти съм се катерил по дърветата като малък. Колко пропилени часове с приятели над чаши бира или кафе, колко часове игри на карти или - при теб - компютърни игри. Хиляди. Колко време, прекарано в четене, в гледане на телевизия. Години. Обикаляш света, работиш. Аз дори имах време да се науча да свиря на китара в един влак, пътуващ през степите на средна Азия. Беше много дълго пътуване.
Така че не бързай. Прави нещата в най-добрият момент, а не при първа възможност. Хората в Лос Анджелис живееха все едно няма утре. Те сграбчваха първия предоставил се шанс и го изстискваха до дупка. Така можеш да стигнеш много далече за много кратко време. А това може да е много опасно, ако е в грешна посока.
Затова не бързай. Имаш време. Първо се увери, че посоката е правилна."
Тя, разбира се, не го слушаше. Живееше все едно няма утре. При нея се беше провалил.”
― Георги Илиев

“Матей Делфина написа много писма, пет мастилници с мастило изписа до д ъ р ж а в а т а. Отговор не получи. Докато дращеше усърдно с разскърцаното старомодно перо, една и съща картина беше пред очите му: окървавеното море, телените гъргъри, червеният залез и той кървав, делфините с обърнати кореми и единственият жив сред тях, който могъщо се мята в затвора на рибарските мрежи, и се смесваше тази картина с друга една, също мътна и кървава: човешки мозъци като пихтиести гъби изтичат от черепите, наполовина отнесени от парчета снаряди; гърчат се крайници, отделени от телата си, телата са мъртви, краката и ръцете още са живи; кълба от черва нежно се тресат насред отворените кореми или висят по тръните и храстите наоколо, текат изпражнения и кръв, а над труповете войната фучи и трещи, изсипва смърт от небето, тежки железни машини бълват огън, тяхна майка е безумната човешка изобретателност, сътворила всичките тези самолети, танкове, катюши, фаута, автомати, от най-голямото до най-малкото, до цилиндричните тежки патрони, пълни с дребните си плодове, студените лешници на смъртта, с тях човешкият ум е въстанал срещу самата природа, срещу най-ценното в нея: против живота на нейните твари, против себе си самия е въстанал човекът и това е най-голямата му лудост, война е, бил съм на война и го потвърждавам, да убиваш делфините е война, пише Матей с разкривеното перо и капки мастило като синя кръв пръскат и попиват в хартията, само че врагът не е въоръжен, делфините нямат оръжие да са ни равностойни, това е изтребление, геноцид, това е фашизъм, по-голям от всеки друг фашизъм на земята, пише Матей, патосът му е естествено човешко чувство в този момент и той не се срамува от него, въпреки че обикновно не обича да говори приповдигнато, сетне спира, захапал върха на дървената писалка, препрочита написаното и поправя старателно, тяхна майка е човешката изобретателност го зачерква и отгоре пише техен баща...
...нали така Марийо, Господ ни е дал толкова много свобода, в нея сме, отвсякъде ни обгръща, нали, въздухът е свобода, морето и небето са, делфините и птиците, трябва само да направим своя избор да сме като тях, ако ме разбираш, Марийо; трябва само да изберем свободата да сме като тях: не повече да си, не цар на природата, избери свободата да си наравно с всичко друго наоколо, това също е свобода, най-голямата според мене. И още, Марийо, свободата е толкова много неща, затова си мисля,
свобода е също да си сам срещу всички, когато знаш, че си прав.”
― Керана Ангелова, Вътрешната стая