Valentina

“We had once what we can never have again. So why, then, do we behave as if everything we have connected with, everything we have blessed with our loving, should be ours for keeps? It is enough to have tiptoed to that space beyond the skin, beyond our nerve endings, and to have glimpsed things that beforehand we only half knew.”
― Rachel Joyce, A Faraway Smell of Lemon

“- Децата ни гледат през цялото време... те те виждат какъв си наистина. Ти мислиш как ще им четеш приказки, каква музика ще им пускаш... Как ще им се посветиш. Ама не става така. В крайна сметка нямаш време за никакво специално отношение. Те са си като част от живота ти, като всичко останало. И с тях ти си си какъвто си си. Те са свидетели на твоята истинска същност, а не Господ. Те те гледат непрекъснато, а не Господ. Те те изкушават, те те предизвикват да се ядосаш и да станеш лош... и да ги удариш. Ако се поддадеш и ги удариш? Ако съгрешиш? И ги превърнеш в лоши деца... и си продължил злото в живота... на още едно поколение. Те са ти Божието наказание и Божието опрощение. Ако си добър и забравиш себе си и своя яд, и не ги удариш... ако се отдадеш безкористно на децата си, те са твоето опрощение в тоя живот. Не Бог. Те са твоят Бог.
”
― Георги Илиев

“Матей Делфина написа много писма, пет мастилници с мастило изписа до д ъ р ж а в а т а. Отговор не получи. Докато дращеше усърдно с разскърцаното старомодно перо, една и съща картина беше пред очите му: окървавеното море, телените гъргъри, червеният залез и той кървав, делфините с обърнати кореми и единственият жив сред тях, който могъщо се мята в затвора на рибарските мрежи, и се смесваше тази картина с друга една, също мътна и кървава: човешки мозъци като пихтиести гъби изтичат от черепите, наполовина отнесени от парчета снаряди; гърчат се крайници, отделени от телата си, телата са мъртви, краката и ръцете още са живи; кълба от черва нежно се тресат насред отворените кореми или висят по тръните и храстите наоколо, текат изпражнения и кръв, а над труповете войната фучи и трещи, изсипва смърт от небето, тежки железни машини бълват огън, тяхна майка е безумната човешка изобретателност, сътворила всичките тези самолети, танкове, катюши, фаута, автомати, от най-голямото до най-малкото, до цилиндричните тежки патрони, пълни с дребните си плодове, студените лешници на смъртта, с тях човешкият ум е въстанал срещу самата природа, срещу най-ценното в нея: против живота на нейните твари, против себе си самия е въстанал човекът и това е най-голямата му лудост, война е, бил съм на война и го потвърждавам, да убиваш делфините е война, пише Матей с разкривеното перо и капки мастило като синя кръв пръскат и попиват в хартията, само че врагът не е въоръжен, делфините нямат оръжие да са ни равностойни, това е изтребление, геноцид, това е фашизъм, по-голям от всеки друг фашизъм на земята, пише Матей, патосът му е естествено човешко чувство в този момент и той не се срамува от него, въпреки че обикновно не обича да говори приповдигнато, сетне спира, захапал върха на дървената писалка, препрочита написаното и поправя старателно, тяхна майка е човешката изобретателност го зачерква и отгоре пише техен баща...
...нали така Марийо, Господ ни е дал толкова много свобода, в нея сме, отвсякъде ни обгръща, нали, въздухът е свобода, морето и небето са, делфините и птиците, трябва само да направим своя избор да сме като тях, ако ме разбираш, Марийо; трябва само да изберем свободата да сме като тях: не повече да си, не цар на природата, избери свободата да си наравно с всичко друго наоколо, това също е свобода, най-голямата според мене. И още, Марийо, свободата е толкова много неща, затова си мисля,
свобода е също да си сам срещу всички, когато знаш, че си прав.”
― Керана Ангелова, Вътрешната стая

“He's getting old. I don't count the years. I don't multiply by seven. They bred dogs for everything else, even diving for fish, why didn't they breed them to live longer, to live as long as a man?”
― Peter Heller, The Dog Stars