Valentina

“Не можеше да си прости, че е пропуснал порастването му. Не можеше да си представи, че го е пропуснал. Никога не беше разбирал хора, които нямат време за децата си. А ето, че синът му вече ходеше на училище... и колко мисли в главата му бяха породени от баща му? Може би всичките, може би нито една. Редник дори не знаеше какво мисли синът му, а е толкова лесно да прочетеш мислите им.
Как се беше получило така? Къде беше отишло това време, кога беше изтекло? А винаги беше учил дъщеря си, че животът е много по-дълъг, отколкото разправят: "Всички ти повтарят, че животът е кратък. Не е така. Има време за всичко. Колко мързеливи слънчеви следобеди имаш? Безброй. Колко пъти съм се катерил по дърветата като малък. Колко пропилени часове с приятели над чаши бира или кафе, колко часове игри на карти или - при теб - компютърни игри. Хиляди. Колко време, прекарано в четене, в гледане на телевизия. Години. Обикаляш света, работиш. Аз дори имах време да се науча да свиря на китара в един влак, пътуващ през степите на средна Азия. Беше много дълго пътуване.
Така че не бързай. Прави нещата в най-добрият момент, а не при първа възможност. Хората в Лос Анджелис живееха все едно няма утре. Те сграбчваха първия предоставил се шанс и го изстискваха до дупка. Така можеш да стигнеш много далече за много кратко време. А това може да е много опасно, ако е в грешна посока.
Затова не бързай. Имаш време. Първо се увери, че посоката е правилна."
Тя, разбира се, не го слушаше. Живееше все едно няма утре. При нея се беше провалил.”
― Георги Илиев

“We had once what we can never have again. So why, then, do we behave as if everything we have connected with, everything we have blessed with our loving, should be ours for keeps? It is enough to have tiptoed to that space beyond the skin, beyond our nerve endings, and to have glimpsed things that beforehand we only half knew.”
― Rachel Joyce, A Faraway Smell of Lemon

“All these years I thought a piece of my life was missing. But it was there all along. It was there when I sat beside you in your car and you began to drive. It was there when I sang backwards and you laughed or I made a picnic and you ate every crumb. It was there when you told me you liked my brown suit, when you opened the door for me, when you asked once if I would like to take the long road home. It came later in my garden. When I looked at the sun and saw it glow on my hands. When a rosebud appeared where there had not been one before. It was in the people who stopped and talked of this and that over the garden wall. And just when I thought my life was done, it came time and time again at the hospice. It has been everywhere, my happiness – when my mother sang for me to dance, when my father took my hand to keep me safe – but it was such a small, plain thing that I mistook it for something ordinary and failed to see. We expect our happiness to come with a sign and bells, but it doesn’t.”
― Rachel Joyce, The Love Song of Miss Queenie Hennessy

“- Децата ни гледат през цялото време... те те виждат какъв си наистина. Ти мислиш как ще им четеш приказки, каква музика ще им пускаш... Как ще им се посветиш. Ама не става така. В крайна сметка нямаш време за никакво специално отношение. Те са си като част от живота ти, като всичко останало. И с тях ти си си какъвто си си. Те са свидетели на твоята истинска същност, а не Господ. Те те гледат непрекъснато, а не Господ. Те те изкушават, те те предизвикват да се ядосаш и да станеш лош... и да ги удариш. Ако се поддадеш и ги удариш? Ако съгрешиш? И ги превърнеш в лоши деца... и си продължил злото в живота... на още едно поколение. Те са ти Божието наказание и Божието опрощение. Ако си добър и забравиш себе си и своя яд, и не ги удариш... ако се отдадеш безкористно на децата си, те са твоето опрощение в тоя живот. Не Бог. Те са твоят Бог.
”
― Георги Илиев