Михаил Анчаров > Quotes > Quote > Atanas liked it

“Хайде поне да се веселим. Но веселбите стават все по-скучни. (...) И с какво ли може да се обясни това? Дали не е с липсата на перспектива за веселието? Сапожников помни – веселието беше като перце на вятъра, кратък отдих между две атаки, като лястовицата на онази пролет, която трябваше да дойде след битката на Александър Невски, като обещание. А сега се веселят всеки божи ден, нали няма война? И тъй човек се весели, весели, та чак му се доплаче. И току се измъкнат от дупките си някакви пияни тарзани и започнат да викат по кръчмите: „Едно време беше по-хубаво!“ Кога едно време? През войната ли? Когато убиваха живи хора?
Излиза, че никой не е готов за един хубав живот. Защото, както и да дефинираме хубавия живот, той е немислим без това на човек да му е приятно. Да си нахранен, да имаш покрив над главата си, да си облечен – какво друго? Изкуството? Е, разбира се, това е велика работа. Работата е велика, но засега много велики неща в нея не са направени. Как изглежда все пак този хубав живот? Малко физкултура, нали, малко четене на стихове – и толкоз? Как изглежда все пак хубавият живот?
Трябва ти да ми харесваш страшно, а аз – на тебе, и ние двамата – на останалите, а останалите – на нас. Ако ние един друг не се харесваме, как искаме животът да ни харесва?”
― Михаил Анчаров, Самшитовый лес