Status Updates From Задочни репортажи за задочн...

Мисля, че основният лозунг на властващия простак „грабни каквото можеш от живота, че утре те няма!“ има по-голяма валидност от всички идеологически и политически тезиси, събрани заедно.

1. Един вярва, а друг не вярва. Във финала — и двамата вярват. 2. И двамата вярват, но на тях не им вярват. Във финала — всички вярват. 3. И двамата вярват, и на тях им вярват. Следва борба и на финала победителите въздъхват и вярват.

„Виждаш ли — казваше той, — властта може да назначи за писател когото си иска, дори някой неграмотен. Но не може да назначи всекиго за инженер. Иначе мостовете ще почнат да падат.“

„По отношение на щастието хората се делят на две групи. Има хора, които са щастливи, когато лично на тях им е добре и хубаво. И има хора, които са щастливи, когато онези, които те обичат, се чувствуват добре и хубаво.“

…отговорност няма, защото няма обществена съвест, която да я поиска. Онова, което във всяко демократично общество е невъзможно, у нас си е в реда на нещата.

Всеки път, когато по един или друг повод се вглеждам в дейността на хората от върха, с които режимът у нас се отъждествява, не мога да избягна чувството за деца, които си играят на държава.

Пред мен са тъжните очи на бай Иван Матричаря, който казваше: „Когато те боли, започни да правиш нещо с ръцете си, опитай се да създаваш нещо — и ще ти мине.”

Култът към личността в България пристигна със самолета, с който дойде Георги Димитров. Никога преди това нашата страна не е била свидетел на такъв вулгарен маскарад на човешкото унижение.

Народ, който е създал богомилството, великото учение на съмнението, народ, който винаги се е съмнявал във всичко, едва ли някога доброволно от чисто сърце би приел да коленичи пред гипсовия барелеф на някакъв човешки мегаломан.

И все пак днес, когато с такава лекота произнасяме името на Георги Марков, нека не забравяме, че само една жена в България се осмели да го изпише през 1972 г. и бе изключена от Писателския съюз и лишена от правото да чете лекции в СУ

И ще знаем, че оттук насетне не друг, а народът ще решава съдбата на тази книга, че той ще дописва страниците и, защото, ако един човешки живот има край, една човешка книга — никога.

Всъщност в родината си Георги Марков е мъртъв отдавна.Отдавна не пише,не получава награди,не преиздава.Погребали са го жив,заедно с книгите и пиесите му — общо дванайсет на брой,някогашните му щедри работодатели и тънки ценители.

Тази книга, която ти вече разгърна, читателю, отне живота на своя автор преди дванайсет години….

Моят приятел, който в миналото бе прекарал тежки години из чужбина, тъжно забелязва:
„Никой никъде не ме е унижавал като българин повече, отколкото тия типове тук, в България.“