Велислав Върбанов > Recent Status Updates

„В Лъдлоу, Джъд Крендъл седеше неподвижно до големия прозорец, пушеше, отпиваше от бирата си, мислено прелистваше страниците на своя албум със спомени от миналото и чакаше завръщането на Луис. Казваше си, че рано или късно приятелят му ще се прибере у дома, също като кучето Ласи от онзи стар филм.“

„Но времето минава и наслоява чувствата едно върху друго, както се наслояват цветовете на дъгата...“

„— Идвам като приятел — каза Пасков.
Но наистина ли бе произнесъл думата „приятел“? Очевидно на Луис му се струваше, че младежът говори на чужд език, който той разбира само защото насън стават чудеса; обърканият му разум се бе спрял на думата „приятел“, която бе най-близка по смисъл до онази, употребена от Пасков.“

„... се намираше на юг от Бангор и вдясно от Дери. Тук широката река течеше спокойно, сякаш потънала в мечти. Някъде в далечината Луис съзря очертанията на Хамдън и на Уинтърпорт; струваше му се, че може да проследи чак до Бъкспорт подобното на черна змия шосе 15, което се виеше успоредно с реката. Оттук се разкриваше изглед към обградената с гъсти зелени дървета река, към селските пътища и ниви.“

„В думите му имаше надежда и утеха, които приканваха към смирение. Заедно с Мина почувствахме това и едновременно поехме по една от ръцете на стареца, приведохме си и ги целунахме. След това, без да кажем и дума, всички коленичихме заедно и като се държахме за ръце, се заклехме да бъдем верни един на друг.“

„Истинският смях е крал и той влиза, когато и както пожелае. Той не пита никого и не подбира подходящо време...“

„— Добрият сеяч ви казва така тогава, защото знае, но не и дотогава. Но няма да видите добрия сеяч да изравя засятото зърно, за да разбере дали той расте. Това е за децата, които си играят на земеделие, а не за ония, които го приемат като работата на живота си. Схващате ли сега, приятелю Джон? Аз засях зърната си, а Природата има своята грижа, за да поникнат...“

„Зле, Антиное, постъпи, когато удари бедняка.
Ако е старецът бог от небесни простори, горко ти!
Нерядко и боговете под какви ли не образи чудни
на чуждоземци се скитат от град на град, те обикалят
да наблюдават кои са злосторни, кои справедливи.“

„Залезът бе прекрасен и величествен със своите диплести, прелестно обагрени облаци, и мнозина се събраха на алеята по протежение на пропастта в двора на старата църква, за да се насладят на този разкош. Преди слънцето да потъне в черния масив на Кетълнес, издигащ се дръзко в западните небеса, заходът му бе белязан от неизброими облаци във всички цветове на залеза...“

„Къде приключва войната, поведена без ум и сърце?“

„Там по морави пасяха на Хелиос Хиперионов
широкочелите крави прекрасни, овцете му гойни.
Още в открито море аз от черния кораб долавях
ясното краве мучене и силното блеене овче,
идеше то из кошари. Тогава си спомних в сърцето
за ясновидното слово на тивския старец Тирезий
и на еейската Кирка, която ми строго поръча
аз да отбягвам земята на Хелиос — хорската радост.“

„Ти ако всичко разкажеш правдиво, тъй както се случи,
ще възвестя незабавно навред и на всичките хора,
че божество благосклонно ти вдъхва божествена песен.“
Рече така и запя Демодок по подбуда от бога.“

„Татко наш Зевсе и вий, богове вековечни блажени!
Благ, приветлив, милосърд отсега занапред да не бъде
ни един цар жезлоносец и сдържаност той да не знае,
нека с кораво сърце да беснее към всички подвластни,
че Одисея божествен не спомня си повече никой
мъж от народа, над който царуваше с бащина обич!
В остров далеч е захвърлен, от горест велика измъчван.“

„Свада жестока и тежка избухна сред други безсмъртни.
Пориви с разни подбуди гъмжаха в гърдите им вечни.
С грохот се счепкаха върло, гърмеше земята обширна,
стенеше с тътен небето безкрайно. В Олимп разположен,
Зевс го дочу и сърцето му в миг се усмихна със радост,
тъй като беше видял богове да се втурват във боя.“

„Тясно стълпени троянци нападнаха с Хектор начело,
който летеше подобно на камък заоблен по стръмно,
щом го откърти поройна планинска река от скалите,
след като с буйните струи основите им подкопае.“

„Викай, отдето минаваш, войниците будни да бъдат.
Всеки мъж срещнат зови по баща и по родово име,
всички почитай и с никого горд и надменен не бивай!
Нека сами се потрудим, защото от люлката още
Зевс олимпийски за нас отреди тая участ сурова.“

„Бог Аполон, сребролъкият, призрак измамлив създаде,
сходен напълно с Енея, със същите бойни доспехи.
Около призрака сбрани, троянци с ахейци взаимно
върху гърдите си в боя разсичаха волските кожи —
щитове кръгли, големи и щитове леки, крилати.
Феб Аполон заговори тогава на буйния Арес:
Арес убиец, във кърви оцапан, стени разрушаващ!
Няма ли този човек, Диомед, да прогониш от боя...“

„Устремно слезе Палада от стръмни била олимпийски,
тутакси стигна при гладките кораби в стана ахейски.
Там Одисея намери, подобен на Зевса по разум.
Той не докосваше черния хубавопалубен кораб,
тъй като мъка гнетеше ума и сърцето му гордо.“

„Друга прилична награда за мен пригответе веднага,
за да не бъда без дар сред данайци — това е нередно.“

„... Животът не е история, която можеш да разкажеш, Дьо Леон. Нея можеш единствено да я изживееш. Добрата новина е, че имаш възможност да избираш каква да бъде: история за ужас – или за смелост. За отдаване на пороците – или за изпълнение на дълга. Историята на чудовище. Или тази на човек.“

„Четяхме мълчаливо. Странно е колко много можеш да научиш за някого, ако просто седиш с него и си затваряш устата.“

„... Веднъж ми каза, че съжалява, задето се е оказала разочарование за мен. Попитах я откъде е измъкнала тази нелепа мисъл. „От очите ви, татко, от вашите очи“ — рече ми. Дори веднъж не ми мина през ум, че аз може би съм се оказал още по-голямо разочарование за нея. Понякога си въобразяваме, че хората са като лотарийни билети, че са тук, за да сбъднат абсурдните ни мечти.“

„При всяка моя пауза книжарят повдигаше вежди въпросително и ми даваше знак с дясната си ръка да продължа да разплитам обърканата си история, която очевидно го забавляваше безгранично. На моменти вдигаше ръка и си нахвърляше бележки, или пък се взираше някъде в безкрая, сякаш искаше да обмисли изводите от моя разказ.“

„ — Дивак — промърмори светицата от източния фланг, която поразително приличаше на официалния портрет на генерал Ягуе.
— Ей ги на — рече Фермин. — Три светици има моята Испания. Света Досада, Света Вода Ненапита, Света Превзетост. Всички заедно превърнахме тая страна във виц.“

„Седнахме край масата в задната стая, заобиколени от тишина и книги. Градът бе заспал и книжарницата напомняше кораб, който дрейфуваше в океан от покой и сенки.“

„Думите на Пенелопе Алдая, които четях и препрочитах през онази нощ, докато накрая ги научих наизуст, изтриха с един замах неприятното усещане, останало от посещението на инспектор Фумеро. След като будувах цяла нощ, погълнат от писмото и от гласа, който долавях зад думите, призори излязох от къщи.“

„От този ден нататък Фермин Ромеро де Торес стана страстен любител на седмото изкуство и искаше да ходи на кино всяка неделя. Баща ми предпочиташе да си стои вкъщи и да чете, но Фермин не пропускаше прожекция. Купуваше планина от шоколадови бонбони, сядаше на седемнайсетия ред и лакомо ги поглъщаше, докато чакаше звездната поява на моментната знаменитост.“