Rokhsara’s Reviews > Любовникът > Status Update

Не се усещаше никакъв полъх и музиката се беше разляла навред из черния кораб като повеля свише, отнасяща се незнайно за какво, като Божия заповед, чийто смисъл оставаше скрит. И тя се разплака, защото изведнъж се запита дали не го бе обичала с любов, за която не е знаела, защото бе попила в тази история, както водата попива в пясъка, и го осъзнаваше едва в този миг чрез музиката, проехтяла в морската шир.

Тя умее да слуша с онова несравнимо внимание на хората, които не схващат какво им се казва.

Тя има златист смях - такъв, че да събуди мъртъвците, да събуди онзи, който слуша как се смеят децата.

Понякога във Винконг, когато майка ми беше тъжна, отивахме в полето да наблюдаваме нощта на сухия сезон. Светлината струеше от небето на водопади от чиста прозрачност, на урагани от тишина и неподвижност. Въздухът беше син, улавяше се в шепа. Небето беше това неспирно трептене от блещукането на светлината. Нощта огряваше всичко, цялото поле от двата бряга на реката до пределите на погледа.

Това е едно и също нещо, същото самосъжаление, същият зов за помощ, същата немощ в съждението, същото суеверие, ако щете, състоящо се в това, че е възможно политическо решение на личния ти проблем.

Красотата й е такава, парцалива, зиморничава, подсмърчаща и лъхаща на изгнание, нито една дреха не й става, всичко е прекалено голямо за нея и все пак изглежда прекрасно, всичко се върти по нея, толкова е слаба, нищо не й е по мярка и все пак изглежда прекрасно. Тя е така устроена по ум и по тяло, че всичко, което се докосне по нея, незабавно и неотменно става част от красотата й.

Това е китайска тълпа, виждам я все още в картините на днешното благополучие, в начина, по който китайците крачат заедно без най-малка припряност, държат се в тълпата, сякаш са сами, видът им не издава щастие, нито тъга, нито любопитство, вървят, без да им личи, че се движат, без намерение да се движат, просто се преместват от тук - там, едновременно сами и заедно, никога самотни, винаги сами сред другите.

Целувките по тялото извикват сълзи. Те сякаш утешават.

Те чакат. Гиздят се без нужда. Оглеждат се. В полумрака на вилите те се оглеждат с мисълта за след време, мечтаят си, че животът им е роман, а дрешниците им са вече претъпкани с рокли, които не знаят какво да правят, трупали са се ден подир ден като времето, като дългите дни на очакване.

Ето защо е този образ - другояче не можеше и да бъде - не съществува. Той е бил пропуснат. Бил е забравен. Не е бил отделен, изваден от общия сбор. Тъкмо на факта, че не се е стоял, той дължи това си свойство - да бъде абсолют, да бъде собственият си създател.